— О, това е много лошо. Но… ти ги продаваш?
— Заповедта влиза в сила след тридесет дни — възкликна Дороти с усмивка. — Смятам, че няма да го кажете на пастора и монахините, нали? Но честно казано, продаваме чаши с такава глазура от години и досега не съм чула някой да е умрял.
— Искаш ли да пийнеш кафе с нас? — предложи Кейман. — В други чаши, разбира се.
Дороти въздъхна, сложи чашата в редичката и отвърна:
— Не, можем просто да поговорим. Елате отзад в канцеларията ми. — Тя ги поведе и подхвърли през рамо: — Във всеки случай зная защо сте тук.
— О? — възкликна Кейман.
— Искате да посетя Роджър, нали?
Кейман се настани в широкото кресло, обърнато към бюрото.
— Защо не го направиш, Дороти?
— Боже мили, Дон, какъв е смисълът? Той е безчувствен. Не би разбрал дали съм била там или не.
— Той е дълбоко упоен, наистина. Но има моменти, в които идва в съзнание.
— Търсил ли ме е?
— Разпитва за теб. Какво искаш да направи, да моли ли?
Дороти сви рамене, играейки си с керамична шахматна фигурка.
— Не ти ли е минавало през ума, че можеш да си гледаш само твоята работа, Дон?
Той не прие предизвикателството.
— Това и правя. Точно сега Роджър е най-незаменимият човек. Знаеш ли на какво е подложен? Бил е на хирургическата маса вече двадесет и осем пъти. За тринадесет дни! Вече няма очи. Нито дробове, сърце, уши, нос. Дори няма кожа, отстранена е цялата, малко по малко, сантиметър по сантиметър, и вече е заменена със синтетична материя. Жив е одран — някога хората са били превръщани в светци за това, а сега той не може да има дори собствената си жена…
— О, млъкни, Дон! — избухна Дороти. — Не знаеш какво говориш. Роджър ме помоли да не ходя при него, след като започнат операциите. Той смяташе, че няма да мога… Просто не искаше да да го виждам в такова състояние!
— Моето впечатление от теб — каза свещеникът меко — е, че си направена от много устойчива материя, Дороти. Не би ли могла да издържиш?
Тя се намръщи. За миг красивото й лице погрозня.
— Въпросът не е дали ще мога да издържа. Виж, Дон, знаеш ли какво е да си омъжена за човек като Роджър?
— Защо, сигурно е много добре, доколкото мога да предполагам — отвърна слисано Кейман. — Той е добър човек!
— Да, добър е. Знам това поне толкова, колкото и ти, Дон Кейман. Той е влюбен в мен до уши.
Настъпи мълчание.
— Мисля, че не разбирам, какво искаш да кажеш — осмели се да каже сестра Клотилда и попита: — Не си ли доволна?
Дороти бавно се извърна към сестрата.
— Доволна? — Тя остави фигурката и се наведе над бюрото. — Това е мечтата на всяко момиче, нали? Да намери своя герой, красив, привлекателен, известен и доста богат — и да го накара да полудее от любов, така че да я смята за най-прекрасната. Ето защо се ожених за Роджър. Не можех да повярвам, че съм такава щастливка. — Гласът й изтъня. — Май не знаете какво е да имате някой до уши влюбен във вас. Какво му е доброто на човек, побъркан от любов? Понякога, когато лежим в леглото и се опитвам да заспя, го чувам буден до мен, неподвижен, не смеещ да стане и да отиде до банята, толкова идиотски внимателен… Знаете ли, че когато пътуваме, Роджър никога не отива в банята преди да реши, че съм заспала или ако съм някъде другаде? Бръсне се веднага щом стане и не иска да го виждам с разбъркана коса. Бръсне се дори под мишниците, използва дезодорант по три пъти на ден. Той… той се отнася с мен все едно че съм Светата Дева, Дон! Това е нелепо. А той е такъв вече девет години.
Тя гледаше умолително свещеника и монахинята, които я слушаха безмълвно, изпълнени с безпокойство.
— И тогава — продължи Дороти — идвате вие и ми твърдите, че трябвало да го видя в момент, когато го превръщат в нещо ужасно и абсурдно. Вие и всички останали. Катлийн Даути намина снощи. Беше се натряскала до козирката ; изпаднала в мрачно настроение, след което решила да дойде и да ми каже с мъдростта, породена от бърбъна, че правя Роджър нещастен. Добре, тя е права. Вие също. Аз го правя нещастен. Но грешите ако смятате, че ако отида да го видя, ще го направя щастлив… О, по дяволите.
Телефонът иззвъня. Дороти вдигна слушалката, след това хвърли поглед към Кейман и сестра Клотилда. Изразът на лицето й, допреди миг почти умолителен, се промени и заприлича на порцелановите фигурки върху бюрото й.
— Извинете ме — каза тя, нагъвайки заглушаващите гласа меки пластмасови пластини около микрофона, и се обърна настрана със стола си. Говореше беззвучно, след това окачи слушалката и се извърна към тях.