— Благодаря ти, майко на целия свят — заяви той тъжно. — Оценявам твоята загриженост за приятеля ми Роджър.
— Да-а — смутено отвърна тя. — Това не е сантименталност. Нещастникът трябва да има малко самочувствие; ще му бъде необходимо. Знаеш ли колко с колко ампутирани и паралитици съм имала работа? И знаеш ли колко от тях бяха класифицирани като изключително тежки случаи, които никога няма да мръднат и един мускул или никога няма да могат сами да отидат до тоалетната? Със силата на волята се постига много, Дон, и затова е необходимо човек да има вяра в себе си.
Кейман се намръщи; състоянието на Роджър все още занимаваше мислите му.
— Да не искаш да спориш с мен? — остро продължи Катлийн, разбрала погрешно гримасата му.
— Ни най-малко! Сама разбираш — нима аз съм човекът, който ще оспори превъзходството на духовното над физическото? Просто съм благодарен. Ти си добър човек, Катлийн.
— О, глупости — изръмжа тя, без да изпуска цигарата от устата си. — За това ми плащат. А, всъщност ти още ли не си се качвал в стаята си? Пристигна окуражително писмо до всички нас от негово сиятелство генерала, така че не трябва да забравяме колко важно е това, което правим… и лек намек, че ако отложим датата на изстрелването, ще ни тикнат в концентрационен лагер.
— Като че ли ни е нужно напомняне — въздъхна отец Кейман, загледан в гротескната неподвижна фигура на Роджър. — Скейниън е свестен човек, но винаги смята, че това, което прави, е най-важното във Вселената. Само че този път може и да е прав…
Това беше правдоподобно твърдение. За нас не подлежеше на съмнение, че най-важното свързващо звено във всички сложни взаимоотношения между съзнанието и материята, които едно древно поколение учени бе нарекло „Гея“, лежеше там, плувайки върху флуидното си легло, приличащо на герой от японски филм на ужасите. Без Роджър Торауей изстрелването към Марс не би се осъществило навреме. Милиони хора могат да се питат какво значение има това. Но ние не си задаваме този въпрос.
Роджър беше в центъра на всичко. Около него бяха събрани и обединени всички усилия, необходими за оформянето му такъв, какъвто трябваше да бъде. В хирургичната зала Фрийлинг, Уайднър и Брадли вграждаха нови системи в тялото му. По-долу в помещението с марсианска атмосфера, където загина Уили Хартнет, тези системи се тестваха при марсиански условия. Понякога времето на бездефектна работа беше ужасяващо кратко; тогава, доколкото беше възможно, те биваха преправяни или дублирани, или в крайна сметка използвани със стискане на палци и молитви за добър шанс.
Вселената около Роджър като че ли се разширяваше като обвивките на лук. Малко по-далече в сградата беше гигантът 3070, който мъркаше и превключваше електронните си вериги, добавяйки нови подпрограми, които да отговарят на допълнителните възможности за възприемане, вграждани в тялото на Роджър с всеки изминал час. Извън сградата беше общността на Тонка, просперираща или западаща, в зависимост от състоянието на проекта, който осигуряваше работа и беше причината за нейното съществуване. Около Тонка се простираше Оклахома и бяха пръснати останалите петдесет и четири щата. Около тях пък — тревожният, сърдит свят, зает с размяна на арогантни политически ноти, и сграбчил живота чрез всяко едно от милиардите човешки същества, които го населяваха.
Хората, свързани с проекта, се бяха затворили в себе си и се бяха откъснали от света. Не следяха телевизионните новини, освен по необходимост, предпочитаха да не четат нищо друго освен спортните страници на вестниците. При високите обороти, при които живееха, не им оставаше и много време за подобни неща, но не това беше причината. Причината беше, че просто не се интересуваха от тях. Светът полудяваше, а изолацията им в големия бял куб на сградата на проекта изглеждаше реална и свещена, докато вълненията в Ню Йорк, боевете край Персийския залив и повсеместният глад в така наречените „развиващи се страни“ изглеждаха неуместна фантазия.
Те наистина бяха фантазия. Поне доколкото нямаха значение за нашето бъдеще.
И така, Роджър продължаваше да се променя и преражда. Кейман прекарваше все повече и повече време с него, всяка минута, когато можеше да се откъсне от задачите си в помещението с нормална марсианска атмосфера. Гледаше с любов как Катлийн Даути обикаля из стаята, сипейки пепел от цигарата си навсякъде освен върху Роджър. Но въпреки това все още беше притеснен.
Той приемаше необходимостта в Роджър да бъдат вградени медиаторни вериги, които да интерпретират и отсяват излишните входни сигнали, но все още нямаше отговор на важния въпрос: Ако Роджър нямаше да знае какво вижда, как тогава щеше да види Истината?