Един ден усети нова, странно притъпена болка в главата си… и разбра, че това беше светлина.
Той виждаше отново.
Когато сестрите установиха, че може да ги вижда, веднага съобщиха на Джон Фрийлинг, който вдигна телефона и се обади на Брад.
— Ей сега тръгвам. Остави го на тъмно, докато дойда.
На Брад му трябваше повече от час, за да пристигне, Когато се появи, трепереше от вълнение. Взе антисептичен душ, напръска гърлото си със спрей и сложи хирургическа маска върху лицето си, след това внимателно отвори вратата и влезе в стаята на Роджър.
Гласът от леглото попита:
— Кой е там? Беше слаб и треперещ, но все пак гласът на Роджър.
— Аз съм. Брад. — Той опипа около вратата, търсейки ключа за осветлението. — Ще усиля светлината постепенно, Роджър. Кажи ми, когато ме видиш.
— Вече те виждам — прошепна гласът. — Поне смятам, че си ти.
Брад спря ръката си.
— Как по дяволите можеш… — поде и млъкна. — Какво означава, че ме виждаш? Какво виждаш?
— Е — зашепна гласът, — не мога да различа добре лицето. Там има само блещукане. Но виждам ръцете ти, главата. Те са по-ярки. Мога да разгранича доста добре тялото и ръцете ти. Доста по-бледо… виждам краката ти. А лицето ти е смешно. В средата му има някакво петно.
Брад докосна разбиращо хирургичната маска.
— Инфрачервената част на спектъра. Виждаш топлинното излъчване. Какво друго можеш да видиш, Роджър?
За момент от леглото настана тишина. След това:
— Там има някакъв квадрат от светлина; мисля, че е рамката на вратата. Виждам очертанията й. И нещо много ярко там срещу стената, оттам също чувам нещо… телеметричните монитори? И мога да видя собственото си тяло, или поне чаршафа върху мен и някакви очертания под него.
Брад огледа стаята. Дори след като свикна с тъмнината, не виждаше почти нищо: блестящи точки от мониторите и много бледа проникваща около вратата зад гърба му светлина.
— Доста добре, Роджър. нещо друго?
— Е, но не зная какво е. Някакви светлини долу ниско много близо до теб. Много бледи.
— Мисля, че е от топлопроводите. Добре се справяш, момче. Сега почакай. Ще включа малко светлина в стаята. Ти май можеш да се справиш и без нея, но аз — не, нито пък сестрите. Кажи ми какво усещаш.
Бавно завъртя ключа, само на осмина оборот или малко повече. Светлините зад корнизите на тавана оживяха — в началото слабо, след това малко по-силно. Брад можа да види онова, което лежеше върху леглото; първо блещукането на разперените над тялото на Роджър Торауей крила, след това самото тяло, покрито до кръста с чаршаф.
— Сега те виждам — въздъхна Роджър с остър, пронизителен глас. — Малко по-различно е — вече виждам цветове и ти не си толкова ярък.
Брад свали ръка от ключа.
— Това е напълно достатъчно засега. — Облегна се замаяно на стената. — Съжалявам. Настинал съм или нещо такова… Ти как си, усещаш ли нещо? Искам да кажа, някаква болка, нещо друго?
— Исусе Христе, Брад!
— Не, искам да кажа, нещо свързано с виждането. Светлината причинява ли ти болка… в очите?
— Те като че ли са единственото нещо, което не ме боли — въздъхна Роджър.
— Добре. Ще усиля малко светлината… така добре ли е? Има ли проблеми?
— Не.
Брад внимателно се доближи до леглото.
— Добре. Сега искам да опиташ нещо. Можеш ли… да си затвориш очите? Искам да кажа, можеш ли да изключиш визуалните рецептори?
Пауза.
— Не, мисля че няма да стане.
— Е, можеш, Родж. Тази функция е предвидена, само трябва да я намериш. В началото и Уили имаше проблеми, но успя. Каза, че просто поровил в себе си и я открил.
— …Нищо не става.
Брад се замисли за секунда. Виеше му се свят от болестта и усещаше, че силите го напускат.
— А защо не опитаме така… Имал ли си някога проблеми със синузита?
— Не… е, може би. Рядко.
— Можеш ли да си спомниш къде те е боляло?
Фигурата върху леглото се раздвижи схванато, огромните очи го фиксираха.
— Мисля, че да.
— Потърси някъде около това място — нареди Брад. — Опитай да раздвижиш някой мускул. Самите мускули не са там, но са останали нервните окончания, които ги управляват.
— …Не става. Какъв мускул трябва да търся?
— О, по дяволите, Роджър! Нарича се rectus laetralis, но какво би ти помогнало името му? Просто потърси някъде там.
— …Нищо.
— Добре — въздъхна Брад. — Засега стига. Но не се отказвай! Ще откриеш как се прави.
— Лесно ти е на тебе — прошепна сърдитият глас от леглото. — Хей, Брад? Сега си по-ярък.
— Как така по-ярък?
— По-ярък. Лицето ти излъчва повече светлина.