— Брад — прокънтя безчувственият глас по-високо, но със същия равен тембър, — какво по дяволите искаш от мен? Опитвам се!
— Зная — омекна Брад. — До утре.
За пръв път този ден Роджър беше оставен сам. Започна да експериментира с новите си сетива. Бързо разбра, че биха могли да бъдат много полезни в жизненоважни ситуации. Но бяха и доста объркващи. Всички недоловими шумове от всекидневния живот се усилваха. Можеше да чуе разговора на Брад с Джони Фрийлинг в залата, чуваше и сестрите, които приключваха дежурството. Знаеше, че с ушите, които майка му беше отгледала в утробата си, не би могъл да долови всичко това; а сега можеше да различи, ако пожелае, и отделни думи: „… местна упойка, но аз не искам да слагам. Достатъчно травми му се струпаха“. Това беше Фрийлинг, който говореше на Брад.
Светлините бяха прекалено ярки. Опита се да намали чувствителността на зрението си, но не излезе нищо. Нещо, което наистина му трябва, помисли си той, е една-единствена коледна свещичка. Но го заливаше светлина в изобилие ; тези сияйни потоци го разстройваха. Забеляза, че светлините бяха влудяващо ритмични; можеше да проследи всеки импулс на тока с честота шестдесет херца. Виждаше гърчещите се газови змии във вътрешността на луминесцентните тръби. Нажежаваните лампи, от друга страна, бяха почти тъмни, с изключение на нажежаващата се жичка в центъра, която, ако искаше, можеше да изследва с подробности. В очите му нямаше и следа от напрежение, дори когато гледаше към най-ярката светлина.
Отново дочу нов глас в коридора и наостри уши.Беше Клара Блай, която току-що пристигаше, за да застъпи на смяна от единадесет часа.
— Как е пациентът, доктор Фрийлинг?
— Добре. Изглежда почива. Снощи не беше необходимо да му даваш приспивателно, нали?
— Не. Добре беше. Само малко — тя се захили, — малко разгонен. Направи нещо, което не бях очаквала от него.
— Хм — настъпи объркано мълчание. — Е, това вече едва ли ще представлява проблем. Трябва да проверя данните. Наглеждай го.
Роджър реши, че трябва да бъде мил с Клара; нямаше да му е трудно, тъй като тя беше любимката му сред сестрите. Облегна се назад, заслушан в шумоленето на черните си крила и в ритмичните звуци от телеметричните блокове. Беше много уморен. добре би било да заспи…
Можеше да си затваря очите!
Доволен, Роджър се отпусна и потъна в удобното разлато легло. Беше истина; той се учеше.
Събудиха го за хранене и отново го приспаха за последната операция.
Нямаше анестезия.
— Просто ще те изключим — каза Джон Фрийлинг. — Няма да усетиш нищо.
И той наистина не усети. Първо го откараха с количка в съседната хирургична зала, където бяха наредени бутилки кислород, тръби, дренажи и всичко останало. Не усещаше мириса на дезинфектанти, но знаеше, че съществува; долавяше блясъка, събран във върха на всеки метален предмет, и топлината от стерилизатора като слънчево избухване върху стената.
После доктор Фрийлинг му нареди да се изключи и той се подчини. Ние подтиснахме входовете на сензорите един по един; той имаше усещането,че звуковете ставаха все по-слаби, светлините по-бледи, а докосването до тялото по-нежно. Ние притъпихме усещането за болка навсякъде по новата му кожа, като напълно го изключихме там, където ножът на Фрийлинг щеше да реже, а иглата му да съшива. Това не беше толкова просто. Много от сензорите за болка трябваше да бъдат възстановени, след като дойдеше в съзнание. Когато се озовеше на повърхността на Марс, трябваше да има някаква предупредителна система, нещо което да му казва, че изгаря, че е разкъсван или нараняван; болката беше най-острата алармена система, която можехме да му дадем. Но за голяма част от тялото му тя вече не съществуваше. След като забранихме входовете, ние ги програмирахме да останат изцяло изключени, извън сензорната му система.
Роджър, разбира се, не знаеше нищо. Той просто заспа и след това отново се събуди.
Отвори очи и изкрещя.
Фрийлинг, облегнат назад и разкършващ пръстите си, подскочи и изпусна маската.
— Какво става?
— Исусе! — извика Роджър, — за момент видях… не зная. Би ли могло да бъде сън? Но видях всички ви около мен, вперили поглед надолу, приличащи на върколаци. Скелети. Черепи. Захилени срещу мен! После отново се превърнахте в това, което сте.
Фрийлинг хвърли поглед към Уайднър и сви рамене.