Положението в света се развиваше според очакванията. Ню Йорк беше обхванат от вълнения, в Близкия изток се надигаше недоволство, надхвърлящо границите на допустимото, а от Нова Народна Азия бълваха яростни манифести против унищожаването на сепиите в Тихия океан. Планетата бързо се приближаваше към критичната точка. Нашите предвиждания сочеха, че оцеляването на човешката раса на Земята е под въпрос през следващите две години. Не можехме да позволим това. Експедицията до Марс трябваше да успее.
Когато замайването след припадъка отмина, той не осъзна колко близо е бил до смъртта, а само усети, че е наранен по най-чувствителните места. Изпитваше самота: унищожителна, безнадеждна самота. Беше загубил не само Дороти, но и мъжествеността си. Болката беше прекалено голяма, за да бъде преодоляна с плач, дори да можеше да плаче. Беше като агония на зъболекарски стол без упойка, толкова остра, че вече не се възприемаше като предупреждение, а като част от действителността, нещо, което трябва да се преживее и понесе с твърдост.
Вратата се отвори и влезе нова сестра.
— Здравейте. Виждам, че сте буден.
Тя се приближи и докосна с топли пръсти челото му.
— Аз съм Сюли Карпентър. Името ми всъщност е Сюзън Лий, но ме наричат Сюли. — Тя дръпна ръката си и се усмихна. — Може би смятате, че е по-добре да се доверя на данните, а не на усещането си за топлина, нали? Вече зная какво показват мониторите, но мисля, че съм малко старомодна.
Торауей почти не чуваше; беше прекалено зает да я наблюдава. Дали това не беше трик на медиаторните вериги? Висока, зеленоока, тъмнокоса: тя толкова приличаше на Дороти, че се опита да промени картината, идваща от насекомоподобните му очи; приближи до порите на леко набръчканата й кожа, промени цветовете, намали чувствителността, така че образът й избледня в лека мъгла. Никакъв ефект. Продължаваше да прилича на Дороти.
Сестрата проверяваше мониторите в стаята.
— Добре се справяте, полковник Торауей — подхвърли тя през рамо. — След малко ще ви донеса обяда. А сега да искате нещо друго?
Той се раздвижи и седна в леглото.
— Нещо, което бих могъл да имам — отвърна горчиво.
— О, не, полковник! — Очите й показваха, че е шокирана. — Искам да кажа… е, извинете ме. Нямам никакво право да ви говоря по този начин. Но, господи, полковник, ако има някой на този свят, който може да има всичко, което си поиска, това сте вие.
— Бих искал да се чувствах така — изръмжа той, като я наблюдаваше внимателно и с любопитство усети нещо — нещо неопределено, но по-различно от болката, която го поглъщаше до преди малко.
Сюли Карпентър погледна часовника си и придърпа един стол.
— Има някакво отчаяние в гласа ви, полковник — съчувствено се обърна тя към него. — Знам, че всичко, на което сте подложен, е доста мъчително.
Той отмести поглед от сестрата, натам, където огромните черни крила шумоляха над главата му, и отвърна:
— Има своите лоши страни, вярвайте ми. Но аз разбирах с какво се захващам.
Сюли кимна.
— Преживях ужасни мигове, когато моят… моят приятел умря. Разбира се, това не може да се сравни с вашето страдание. Но в някои отношения може би е по-лошо — знаете ли, беше толкова нелепо. Чувствахме се добре заедно и обсъждахме планове за женитба. На другия ден той се върна от лекаря и съобщи, че главоболието му се е оказало… — Тя пое дълбоко въздух. — Тумор в мозъка. Злокачествен. Три месеца по-късно беше вече мъртъв, а аз просто не можех да го възприема. Трябваше да напусна Оуклънд. Помолих да бъда прехвърлена тук. Не се надявах да получа това място, но… мисля, че все още има проблеми с персонала поради грипа…
— Съжалявам — побърза да отвърне Роджър.
Тя се усмихна.
— Няма нищо. Просто в живота ми се появи огромна празнина и съм наистина благодарна, че тук намерих нещо, с което да я запълня. — Отново хвърли поглед към часовника си и подскочи. — Сестрата на етажа сигурно ме търси. А сега, слушайте, има ли нещо, което мога да направя за вас? Книга? Музика? На ваше разположение е целият свят, включително и аз.
— Нищо — честно отвърна Роджър. — Въпреки това, благодаря. Как ви дойде наум да кандидатствате за работа точно тук?
Тя го погледна замислено, ъгълчетата на устните й леко се отпуснаха.
— Е, чувала съм нещичко за програмата тук; занимавала съм се десет години с космическа медицина в Калифорния. И зная кой сте вие, полковник Торауей. Зная! На стената ми висеше вашата фотография от времето, когато спасихте руснаците. Не бихте повярвали колко активна роля сте изиграли в някои от моите фантазии, полковник Торауей, сър.