Всички членове на групата бяха подложени на същата старателна проверка, дори и директорът, който оглеждаше стаята с демонстративно примирение пред съдбата, докато някакви пръсти разчесваха къдравите косми под мишниците му. Дон Кейман остана единственото изключение, тъй като предвид официалността на случая беше навлякъл расото си и след известен спор, проведен шепнешком, беше отведен в друго помещение, за да го свали.
— Съжалявам, отче — извини се телохранителят, — но знаеш как стоят нещата.
Дон сви рамене, последва мъжа и след малко се върна леко разтревожен. Роджър също започна да се притеснява. Би било разумно, мислеше си, ако претърсените веднага ги пращаха при психиатрите. В края на краищата, това бяха все хора с високо положение и тяхното време беше скъпоценно. Но секретните служби си имаха своя система и работеха поетапно. Първата тройка беше препратена към специално подготвеното за интервюта помещение, едва след като претърсването беше приключило напълно.
Психиатърът на Роджър се оказа чернокож, всъщност тенът му наподобяваше цвета на кафе с мляко. Седяха лице срещу лице на столове с високи облегалки, на половин метър един от друг.
— Ще се постарая да направя интервюто максимално кратко и безболезнено — започна психиатърът. — Живи ли са родителите ви?
— Не, и двамата са мъртви. Баща ми почина преди две години, а майка ми — когато бях в колежа.
— С какво се занимаваше баща ви?
— Даваше под наем рибарски лодки във Флорида. — С половината от съзнанието си Роджър започна да описва пристана в Кей Ларго, където старецът държеше лодките, докато останалата част бе заета със самонаблюдението, което не преставаше двадесет и четири часа в денонощието. Дали показваше достатъчно раздразнение от задаваните му въпроси? Дали не прекаляваше? Дали беше достатъчно естествен? Или по-спокоен от нормалното?
— Видях жена ви — продължи психиатърът. — Изглежда много секси. Имате ли нещо против, че го споменавам?
— Не — наежи се Роджър.
— Някои бели не биха желали да чуят това от мен. А вие как се чувствате?
— Зная, че е секси — отвърна Роджър. — Точно затова се ожених за нея.
— Имате ли нещо против да направя още една крачка и да попитам как е в оная работа?
— Не, разбира се, че не — о, добре, по дяволите. Да, имам нещо против — отвърна Роджър разярено. — Предполагам, че е както и при другите. След като сме женени вече от няколко години.
Психиатърът се облегна назад, гледайки замислено Роджър.
— Във вашия случай, доктор Торауей, това интервю е до голяма степен формално. През последните седем години вие сте преминавали през тестове на всеки три месеца и всеки път резултатите са били в границите на нормалното. Във вашето досие няма данни за нестабилност и склонност към насилие. Нека само да ви попитам дали се притеснявате от срещата с президента.
— Може би известно страхопочитание — отвърна Роджър, събирайки нещата си.
— Това е естествено. Гласувахте ли за Даш?
— Разбира се — но чакайте, по дяволите, това не е ваша работа!
— Правилно, доктор Торауей. Сега можете да се върнете в залата за брифинг.
Всъщност той не се върна в същата стая, а беше заведен в една от по-малките зали за конференции. Почти веднага към него се присъедини Катлийн Даути. Бяха работили заедно две години и половина, но тя все още се държеше официално.
— Като че ли минахме, мистър доктор полковник Торауей, сър. — Очите й както обикновено се фокусираха в точка над лявото му рамо, а димът от цигарата закриваше лицето й. — О, ето и нещо за пийване. — Тя се пресегна през него.
Сервитьор в ливрея — не, напомни си Роджър, човек на Тайните служби, облечен в униформата на сервитьор — беше застанал до тях с поднос питиета. Роджър си взе уиски и сода, а специалистката по протезиране пое малка чаша сухо шери.
— Трябва непременно да изпиеш всичко — прошепна тя, обръщайки се към рамото му. — Мисля, че слагат нещо вътре.
— Какво нещо?
— Успокоително. Ако не изпиеш всичко, поставят зад гърба ти въоръжен телохранител.
За да я подиграе, Роджър изпи наведнъж уискито си, но се зачуди как човек с нейните страхове и комплекси е могъл да премине толкова лесно през ситото на психиатрите. Петте минути, прекарани с психиатъра, бяха подсилили състоянието на вътрешно самонаблюдение и една част от съзнанието му беше заета с анализи. Защо се чувстваше неловко в присъствието на тази жена? Не само защото изглеждаше неестествена със своето маниерничене. Може би причината се криеше в безкрайното й възхищение от неговия кураж. Той се беше опитал да й обясни, че за да бъдеш космонавт вече не се изисква повече смелост, отколкото да управляваш някое друго въздушно превозно средство и навярно не повече, отколкото да караш такси. Разбира се, за него, като дубльор на Човек плюс съществуваше доста опасност. Но само ако всички от списъка преди него отпаднеха, а това не беше вероятност, за която си струваше да се притеснява. Все пак, тя продължаваше да се отнася към него с почит, която в някои случаи граничеше с обожание, а в други — със съжаление.