Сепна го викът на Катлийн Даути:
— Не зная какво по дяволите правиш, Роджър, но то съсипва жизнените ти показатели! Престани!
— Добре — изръмжа Роджър. И изключи Дороти от съзнанието си. Помисли си за пълния с ненавист афектиран глас на Катлийн, за казаното от президента, за Сюли Карпентър. И се успокои.
За награда му показаха букетче теменужки на диапозитив. С всичките му цветове.
10. Пируетите на Батман
За всеобщо изумление изведнъж се оказа, че до старта остават само девет дни.
Застанал пред своята обител, отец Кейман потръпваше от студ в очакване на колата на Брад. В резултат на боевете в Близкия изток и взривяването на тръбопроводите от Северно море от борците за освобождение на Шотландия през последните две седмици имаше все по-голям недостиг на гориво. Проектът се ползваше с приоритет за доставките и щеше да получава всичко необходимо, дори ако някои от балистичните ракети останеха без капка гориво; но хората от персонала трябваше да пестят енергията, да се събират по няколко души, за да отидат с нечия кола на работа; да изключват домашните климатични инсталации, да гледат по-малко телевизия. Ранните снежни бури бяха засипали прериите на Оклахома и един от семинаристите сънливо почистваше снега по пътеката пред църковното владение. Снегът не беше много, пък и не изглеждаше особено чист, помисли си Кейман. Дали си въобразяваше или наистина беше мръсносив? Не беше ли това пепелта от горящите калифорнийски и орегонски гори, на хиляда и петстотин километра оттук?
Клаксонът на Брад го накара да подскочи.
— Съжалявам — каза Кейман, като влезе и тръшна вратата. — Не е ли по-добре следващия път да вземем моята кола? Харчи по-малко.
Брад сви зиморничаво рамене и погледна в огледалото за обратно виждане. Друг ховер, лек и бърз спортен модел, зави иззад ъгъла.
— Няма значение, и без това карам за двама. Същата опашка като във вторник. Започват да стават немарливи. Или искат да са сигурни, че зная, че ме следят.
Кейман погледна през рамо. Колата, която ги следваше, явно не си правеше труд да остане незабелязана.
— Знаеш ли кой е това, Брад?
— Има ли съмнение?
Кейман не отговори. Съмнение всъщност нямаше. По време на половинчасовата среща, всяка мъчителна секунда от която Брад си спомняше ясно, президентът му беше дал да разбере, че при никакви обстоятелства не бива да наобикаля съпругата на чудовището. Сянката му бдеше, за да е сигурно, че Брад не е забравил.
Но това не беше нещо, което Кейман би желал да обсъжда с Брад. Той включи радиото и хвана новините. Послушаха няколко минути цензурирани, но въпреки това зашеметяващи съобщения за бедствия, докато Брад, без да каже дума, не се пресегна и не го изключи. Продължиха да пътуват мълчаливо под оловносивото небе, докато стигнаха до бялата сграда, в която се осъществяваше проектът, самотна в безлюдната прерия.
Вътре нямаше нищо мрачно: светлините бяха силни и блестящи; лицата — уморени, малко загрижени, но живи. Поне тук, помисли си Кейман, можеш да видиш осъществени неща и реализирани цели. Проектът се движеше по график.
След девет дни екипажът щеше да полети към Марс. Той също беше включен в него.
Кейман не се страхуваше да замине. Целият му живот беше посветен на това; още от първите дни в семинарията, когато разбра, че може да служи на Бога навсякъде, а не само от амвона, баща му поддържаше интереса му към небесата, независимо дали бяха астрономични или теологични. И все пак мисълта за пътуването го безпокоеше.
Чувстваше се неподготвен. Чувстваше, че и светът не е готов за тази авантюра. Всичко изглеждаше като странна импровизация, независимо от многомесечния труд, който всички участници, включително и той самият, бяха вложили в проекта. Дори екипажът още не беше определен окончателно. Роджър щеше да тръгне; той беше крайъгълният камък на целия проект. Кейман щеше да тръгне, това също бе твърдо решено. Но двамата пилоти бяха все още под въпрос. Кейман се срещна с тях и ги хареса. Смятаха ги за едни от най-добрите пилоти на НАСА, а единият бе летял заедно с Роджър със совалката преди осем години. Но в съкратения списък на подходящите летци имаше още петднадесет души. Кейман дори не знаеше имената на всички, знаеше само, че са много. Върн Скейниън и генералният директор на НАСА отлетяха, за да обсъдят избора лично с президента, но Даш си запази правото на окончателно решение и все още не бързаше да го направи.
Но едно нещо като че ли беше напълно готово за авантюрата — брънката във веригата, която преди се смяташе за най-съмнителна — самият Роджър.