— Не искам да се срещаме у дома — успя да я прекъсне Дороти, без да изчака удобен момент.
— …помислете си и ще отговорите пред камерата. Да не го правим у вас? Не, това е невъзможно. Пристигаме след час.
Образът се сви в бляскава точка и изчезна.
— Кучка — каза тя несъзнателно. Всъщност нямаше значение дали интервюто щеше да бъде в дома й. Ядосваше я фактът, че не й даваха право на избор. Това наистина я ядосваше, но не можеше да направи нищо, освен да се измъкне от къщи, преди репортерката на „Фем“ да се появи.
Дороти Торауей, Дии Минц, както я наричаха преди, държеше да има избор. Едно от нещата, които я бяха привлекли към Роджър, освен блясъкът на космическата програма, сигурността и парите, които вървяха с нея, и освен красотата му, беше, че Роджър винаги имаше желание да се вслуша в онова, което искаше тя. Другите мъже в повечето случаи се интересуваха от своите желания, които не бяха еднакви при всички, но бяха удивително постоянни. Харолд постоянно искаше да танцува и да празнува, Джим винаги търсеше секс, Евърт искаше и секс, и празненства, Томи търсеше политически дискусии, Джоу — майчински грижи. Роджър искаше да опознава света само заедно с нея, като при това имаше желание да изследва тези негови страни, които и тя искаше, не по-малко, отколкото искаше да изучава онези, които бяха важни за него самия.
Никога не беше съжалявала, че се е омъжила за него.
Имаше доста моменти на самота. Петдесет и четири дни, докато той беше на Космическа станция три. Няколко по-кратки мисии. Две години в командировки по целия свят, докато работеше върху системата за наземни наблюдателни станции от Аахен до Заир, без да има приличен дом. Дороти скоро се отказа да го следва и се върна в апартамента им в Тонка. Но това нямаше значение за нея. Може би за Роджър не беше така, но този въпрос никога не й беше идвал наум. Въпреки всичко се виждаха сравнително често. На всеки месец-два той се връщаше в къщи, а тя винаги намираше с какво да си запълни времето. Имаше магазина си — беше го отворила, докато Роджър беше в Исландия, с чека за пет хиляди долара, който й беше изпратил за рождения ден. Имаше приятелите си. От време на време и по някой мъж.
Тези неща не можеха да запълнят живота й, но тя и не очакваше това. По-скоро очакваше да се чувства самотна. Беше единствено дете, с майка, която не можеше да понася съседите си и по тази причина не беше имала много приятели. Съседите също не можеха да я понасят заради капризите и прищевките й — нещо, което много усложняваше нещата за Дороти. но на майка й не правеше никакво впечатление; тя просто не познаваше друг начин на живот.
На тридесет и една години Дороти се чувстваше все така здрава, красива и компетентна да се справя с проблемите, както винаги досега. Смяташе се за щастлива, но това усещане не извираше от нея, а произтичаше от фактите. Обективно погледнато, винаги когато беше пожелавала нещо, бе го получавала, а какво друго определение на щастието можеше да има?
Тя използва времето до пристигането на госпожа Хагар Хенгстрьом и нейния екип от „Фем“, за да подреди малка експозиция керамични съдове от магазина си върху масичката за кафе пред канапето, където възнамеряваше да седне. Останалото време посвети на по-маловажни задачи — разреса си косата, провери грима си и се преоблече, като предпочете най-новия си костюм с пъстри панталони.
Когато на входната врата се позвъни, тя бе напълно готова.
Госпожа Хагар Хенгстрьом раздруса ръката й и влезе; имаше блестяща синя коса и запалена черна пура. Подире й вървяха осветителите, озвучителите, операторите и помощниците.
— Стаята е малка — измърмори тя, като огледа презрително мебелировката, — Торауей ще седне ей там. Преместете го.
Помощниците скочиха и примъкнаха един фотьойл от прозореца в ъгъла, зает от етажерка, която пък изтеглиха в центъра на стаята.
— Почакайте — опита се да ги спре Дороти, — мислех, че ще седя на дивана тук…
— Още ли не е готово осветлението? — нареди Хенгстрьом — Сали, включвай камерата. Човек никога не знае какво може да използва в материала.
— Точно това имах пред вид — каза Дороти.
Хенгстрьом я изгледа. Гласът й не беше висок, но тонът беше застрашителен. Тя сви рамене.
— Нека да започнем, а ако не ви хареса, ще спрем да обсъдим. Ще го направите за мен, нали?
— Да направя какво? — Дороти забеляза, че бледото момиче насочва подвижната камера към нея и се обърка. Осветителят беше открил контакт в стената и държеше в ръцете си прожектори, като ги местеше внимателно, за да премахне сенките, които се получаваха при всяко движение на Дороти.