— Всичко е наред, господин президент — отвърна Роджър, забавлявайки се, като позволи на очите си да дегизират президента като Дядо Коледа с брада и червена шапка на главата, преметнал на гърба си торба с безброй подаръци.
— Сигурен ли си, Роджър? Не си забравил това, което ти казах: каквото и да поискаш, само ми свирни.
— Ще свирна — обеща Роджър. — Но аз добре. Очаквам изстрелването. — Очаквам и ти да се разкараш от видеофона, помисли си, отегчен от разговора.
Президентът се намръщи. Интерпретаторите в Роджър незабавно промениха изображението: Даш все още приличаше на Дядо Коледа, но черен като абанос и с огромни зъби.
— Не си прекалено самоуверен, нали? — запита той.
— Е, как бих могъл да зная, ако съм? — отвърна Роджър дълбокомислено. — Мисля, че не съм. Попитайте персонала тук, те могат да ви кажат повече неща от мен.
След още няколко реплики успя да прекрати разговора със съзнанието, че президентът е недоволен и много притеснен, но без особено да му пука. Въобще му пукаше за все по-малко и по-малко неща, помисли си той. И беше искрен: наистина очакваше изстрелването. Щяха да му липсват Сюли и Клара. Беше леко притеснен от риска и продължителността на полета. Но беше и обнадежден от очакването на онова, което се надяваше да открие, когато щеше да пристигне там: планета, която беше конструиран да обитава. Взе китарата и отново започна рецитала на Сеговия, но не вървеше толкова добре, колкото му се искаше. След известно време разбра, че способността му да настрои инструмента с математична точност всъщност е недостатък: китарата на Сеговия не е била настроена по идеалното 440 херцово ла, а с няколко херца по-ниско. Отгоре на всичко, неговата ре струна е била с почти четвърт тон по-ниска. Сви рамене — крилете на прилеп потрепнаха — и остави китарата.
За момент остана изправен върху стола, с изпънат гръб, събирайки мислите си.
Нещо го притесняваше. Името му беше Дороти. Свиренето на китара беше приятно и отпускащо, но зад удоволствието се криеше и копнеж: представяше си, че седи в лодка заедно с Дороти и Брад, случайно взема китарата на Брад и ги смайва с изпълнението си.
По някакъв чудотворен начин всички неща от живота му завършваха с Дороти. Целта на свиренето на китара беше да достави удоволствие на Дороти. Отвращението от собствения му външен вид се дължеше на това, че щеше да изплаши Дороти. Голяма част от болката вече беше преминала и той гледаше на нещата по начин, който би бил невъзможен преди няколко седмици; но те все още бяха дълбоко скътани у него.
Пресегна се за видеофона, след това отдръпна ръката си.
Не му беше достатъчно да я чуе. Вече бе опитал.
Това, което наистина искаше, беше да я види.
Съзнаваше, че е безумие. Не му разрешаваха да напуска сградата на проекта. Върн Скейниън щеше да побеснее. Постовете щяха да го спрат на входа. Телеметричната информация щеше да разкрие какво прави; следящите електронни схеми щяха веднага да открият местонахождението му; всички възможности на проекта щяха да бъдат мобилизирани, за да предотвратят излизането му от сградата.
А нямаше никакъв смисъл да иска разрешение. Дори и да помолеше Даш; най-многото, което можеше да се случи, беше президентът да заповяда Дороти да бъде докарана в стаята му. Роджър не искаше Дороти да бъде насилвана да го види, а беше сигурен, че няма да му позволят да отиде при нея.
От друга страна…
От друга страна, помисли си той, защо му беше необходимо разрешение?
Замисли се за момент, застинал неподвижно на стола.
След това внимателно намести китарата в калъфа и я сложи настрана.
После се наведе към стената, извади един щепсел от контакта и постави пръста си в него. Медният му нокът свърши отлична работа. Бушоните изгоряха. Светлините в стаята изгаснаха. Приглушеното мъркане на регистриращата апаратура се забави и замря. В стаята стана тъмно.
Все още имаше топлина, осигуряваща достатъчно светлина за очите на Роджър. Виждаше доста добре, за да откачи куплунзите на телеметричната апаратура от тялото си. Беше излязъл преди Клара Блай, която сипваше сметана в чашата си с кафе, да погледне към жужащото табло с показанията.
Стана по-добре, отколкото предполагаше; светлините в залата също бяха изключени. В коридора имаше хора, но те не виждаха нищо в тъмнината. Роджър премина край тях и се заизкачва по пожарното стълбище, вземайки по четири стъпала наведнъж, преди да са разбрали, че е изчезнал. Тялото му работеше с лекота и грациозност. Уроците по балет, наложени от Катлийн Даути вършеха добра работа; танцуваше надолу по стълбите, прелетя през вратата, плъзна се по коридора и изскочи на студения нощен въздух, преди охраната на вратата да отмести погледа си от телевизора.