Тя не беше на медицинска сестра. Сюли Карпентър беше една от първите жени космически лекари. След като завърши медицина и специализира психотерапия с всичките й дисциплини и школи, се включи в космическата програма, защото нищо друго на света, според нея, не си заслужаваше усилията. След като завърши обучението за астронавт, започна да се чуди дали мястото й е в Космоса. Научната работа я привличаше повече, ето защо тя се кандидатира за работа в Калифорнийския научен екип и я получи. В живота й нямаше много мъже, само един или двама заемаха важно място в него. Но с никого не й потръгна. Повечето от нещата, които разказа на Роджър, бяха истина; а след последното разочарование беше ограничила областта на интересите си докато, както сама твърдеше, порасне достатъчно, за да знае какво иска от мъжете.
И беше останала там, настрана, извън основния поток на човешката дейност, докато ние не извадихме перфокартата й измежду стотици хиляди други, за да задоволи нуждите на Роджър.
Заповедта, която получи, пристигна без предупреждение и направо от президента. Нямаше как да откаже назначението. Всъщност и нямаше такова желание. Задачата й допадаше. Перспективата да полага майчински грижи за едно измъчено и наранено човешко същество докосна добротата в душата й. Разбираше важността на задачата, защото ако въобще вярваше в нещо, то бе в проекта за Марс; освен това знаеше, че има необходимата компетентност. Ние я ценяхме високо; тя беше силен коз в играта, която водехме за спасението на расата.
Когато приключи със симулацията, беше почти четири сутринта.
Поспа два часа на чуждо легло в една от стаите на сестрите. След това взе душ, облече се и сложи зелените контактни лещи. Не се чувстваше щастлива, вършейки точно тази страна на работата си, осъзна тя, докато вървеше към стаята на Роджър. Боядисаната коса и смяната на цвета на очите бяха лъжа, а тя не обичаше да лъже. Един ден с удоволствие щеше да захвърли контактните лещи и да остави косата си да се върне към своя мръснорус цвят — е, може би щеше малко да я просветли; не че не харесваше женските хитрости, просто не искаше да се представя за друга.
Но когато влезе в стаята на Роджър, тя се усмихваше.
— Чудесно е да те видя отново. Липсваше ни. Как беше самостоятелната разходка?
— Хич не беше лошо — отвърна безизразният глас. Роджър стоеше до прозореца, съзерцавайки пируетите на трънаците, които вятърът носеше по паркинга. Обърна се към нея.
— Знаеш ли, оказа се, че онова, което ми казваше, е истина. Всичко, което притежавам сега, е не само по-различно, а по-добро.
Тя устоя на професионалното изкушение да стимулира мислите му в тази насока, усмихна се и започна да оправя леглото.
— Притеснявах се относно секса — продължи той. — Но знаеш ли, Сюли? То е все едно да ти кажат, че няма да можеш да ядеш хайвер през следващите две години. Аз не обичам хайвер. А за да си дойдем на думата, разбрах, че точно сега не се интересувам от секса. Предполагам, че си вкарала това в компютъра? „Да се ограничат стимулаторите на сексуалното влечение, да се увеличи еуфорията“? Все пак, най-после разбрах, че сам си създавам неприятности, като се притеснявам дали ще мога да се справя без нещо, което всъщност не искам. То е като реакция на това, което аз смятам, че другите хора смятат, че ми е нужно.
— Възприемане на чужди представи — допълни тя.
— Без съмнение. Чуй, искам да изпълня нещо за теб.
Взе китарата, настани се върху перваза на прозореца, подпрял пета в стената, с китарата на коляното. Крилата бавно затрептяха над главата му и той запя.
Сюли се слиса. Той не само свиреше; той пееше. Пееше? Не, това повече приличаше на подсвиркване, звукът беше слаб, но чист. Пръстите му върху китарата подрънкваха акомпанимента, докато от устните му се лееше мелодия, която никога преди не бе чувала.
Когато свърши, го запита
— Какво беше това?
— Соната от Паганини за китара и цигулка — гордо отвърна той. — Клара ми донесе записа.
— Не знаех, че го можеш. Искам да кажа — че можеш да тананикаш или каквото и да беше това.
— И аз не знаех, преди да опитам. Нямам достатъчно обем за партията на цигулката, разбира се. И не мога да поддържам звука на китарата достатъчно тих, за да балансирам, но не звучеше лошо, нали?
— Роджър — отвърна тя, убедена в това, което казва, — аз съм поразена.
Той се обърна към нея и отново я трогна с опита си да се усмихне.
— Басирам се, че не знаеше, че мога да направя и това. Аз самият не знаех преди да опитам.