— Не бих им се доверил, поне доколкото бих могъл да мина без тях! — избухна Брад.
— Е, ние няма да разчитаме кой знае колко на тяхната помощ, можеш да бъдеш сигурен. Но това е факт: твърдят, че искат мисията да успее. Е — продължи той, — това е още едно усложнение, но всичко се свежда до едно единствено решение в момента, нали съм прав? Трябва да реша дали Роджър да бъде забавен или не. Добре. Ще го направя. Ще приема препоръките ви, майор Карпентър. Кажете на Роджър какво ще правим и всичко, което сметнете за необходимо с доктор Рамец. А колкото до теб, Брад — той вдигна ръка, за да спре протестите на Брад, — зная какво ще кажеш. Съгласен съм. На Роджър му е необходимо повече време с теб. Е, ще го има. Заповядвам да бъдеш включен в мисията. — Той придърпа лист хартия към себе си, зачеркна едно име и написа друго. — Ще махна единия от пилотите, за да освободя място за теб. Вече проверих. Има достатъчно дублиращи системи за автоматично управление, пък и ти си получил известна подготовка като пилот. Ето окончателният състав на екипажа за полета до Марс: Торауей, Кейман, генерал Хесбърг като пилот и ти.
Брад запротестира, но само за лице. След като веднъж идеята беше дадена, той я прие. Казаното от Скейниън беше общо взето вярно и освен това Брад моментално разбра, че кариерата, която планираше за себе си, щеше да бъде подпомогната от физическото му участие в мисията. Би било жалко да остави Дороти и всички останали като нея, но щеше да има толкова много, когато се завърне…
Оттук нататък нещата щяха да тръгнат от само себе си. Главното решение бе взето. Оставаше само да се изпълни на практика. На Мерит Айлънд започнаха зареждането на ракетите с гориво. Спасителните кораби се отправиха навътре в Атлантика в случай на аварийно приводняване. Брад беше изпратен на острова за подготовка на екипировката с него се заеха шестима бивши астронавти, определени да го натъпчат с всичките знания, които му бяха необходими и които можеше да се усвои за краткото време до старта. Един от тях беше Хесбърг — нисъки усмихнат, държанието му излъчваше постоянна увереност. Дон Кейман взе половин ден отпуск, за да се сбогува със своята калугерка.
Ние бяхме запознати с всичко, Знаехме за решението да бъде изпратен Брад. Знаехме за тенденцията в развитието на екстраполацията, показваща с всеки изминал ден все по-положителни резултати от ефекта, който щеше да има стартът върху съдбините на света. Познавахме състоянието на Роджър. А за симулацията, извършвана от Нова Народна Азия знаехме най-добре от всички; всъщност тя беше съществен елемент от нашите планове за спасяването на расата.
13. Отвъд точката, след която няма връщане
За пътуването по Хофманова орбита до Марс са необходими седем месеца. Предишните астронавти, космонавти и синонавти ги намираха за страшно отегчителни. Във всеки един ден имаше 86400 секунди, а това, с което можеха да бъдат запълнени не беше много.
Роджър се различаваше от всички останали по две неща. Първо, това беше най-ценният пътник, превозван някога досега с космически кораб. В тялото му и около него бяха разположени плодовете на седемте милиарда долара, похарчени за проекта. Той трябваше да бъде щаден доколкото е възможно.
Освен това, той можеше да бъда щаден по уникален начин.
Биологичният му часовник бе изключен. Усещането му за време се определяше от компютъра.
Най-напред забавяха действието му постепенно. Хората като че започнаха да се движат по-бързо. Времето за хранене настъпваше преди да огладнее. Гласовете ставаха по-пискливи.
Когато стана ясно, че процесът върви успешно, увеличиха закъснението на системите му. Гласовете преминаха във високи пискливи неясни звуци, а после излязоха извън възможностите на възприятията му. Той почти не виждаше хората, освен като размазани движещи се проблясъци. Запечатаха стаята му — не защото се страхуваха да не избяга, а за да го предпазят от бързата смяна на деня и нощта.
Пред него се появяваха подноси със студена, като за пикник храна. Когато ги отблъскваше като знак, че не ги иска, те мигом изчезваха от погледа му.
Роджър знаеше какво става с него. Не му пукаше. Прие обещанието на Сюли, че това е за негово добро, че е необходимо и че всичко ще бъде наред. Смяташе, че Сюли ще му липсва и търсеше начин да й го каже. Имаше начин, но той бе толкова преходен; съобщенията за него бяха изписвани с тебешир върху една дъска като с магия. Когато той успяваше да реагира, откриваше, че някой отнася или изтрива написаното от него, преди още да е сигурен, че е бил разбран.