По-късно, когато Земята и Марс застанат от двете страни на Слънцето, слабите сигнали от кораба щяха да бъдат толкова изкривени от слънчевия вятър, че нямаше да можеме да получаваме надеждна информация. Но дотогава 3070 щеше да бъде вече в орбита, а малко по-късно магнетохидродинамичния (МХД) генератор щеше да се присъедини към нея. Тогава щеше да има достатъчно енергия. Всичко беше планирано, кой къде трябваше да се намира, как ще се свързват помежду си, с орбиталния кораб, с наземната станция и с Роджър, където и да се скита.
Изстреляхме 3070, с изключено захранване и в чакащ режим. Това беше безпилотен полет. Първоначалният анализ показа, че рискът от йонизация е неприемлив при нормалната конфигурация на кораба, ето защо инженерите от Кейп свалиха цялата животоподдържаща апаратура, телеметрията, системата за самоунищожаване както и половината от възможностите за маневриране. Намаляването на теглото беше използвано за екраниране. След изстрелването корабът щеше да остане безмълвен и безжизнен в продължение наседем месеца. След това Генерал Хесбург щеше да поеме управлението и да извърши маневрите по скачването. Нямаше да е лесно, но затова му плащаха.
Изстреляхме генератора месец по-късно, с екипаж от двама доброволци и максимална обществена разгласа. Сега всички се интересуваха от това. Никой не се противопоставяше, никой, дори Нова Народна Азия. Отнесоха се с пренебрежение към първото изстрелване. Потвърдиха проследяването на старта на 3070 и предоставиха своите данни на мрежата за връзка на НАСА. Когато беше изстрелян генераторът, техният посланик изпрати любезна поздравителна нота.
Ясно е, че нещо ставаше.
Ефектът бе не само психологически. Ню Йорк беше прекарал две седмици без бунтове, вече се събираше боклукът от някои от главните улици. Зимните дъждове потушиха последния от големите пожари на северозапад, а управителите на Вашингтон, Орегон, Айдахо и Калифорния предложиха преговори с въстаниците. Повече от сто хиляди млади хора се включиха в залесяването на планинските склонове.
Президентът на Съединените щати последен забеляза промените; беше прекалено зает с вътрешните неуредици на нацията, пропиляваща по трагичен начин достиженията си. Но и той разбра, че е настъпила промяна, не само в Съединените щати, но и по целия свят; промяна не само в настроението, но и в тактиката. Азиатците оттеглиха атомните си подводници във водите на западния Тих и Индийския океани. Когато Даш получи потвърждение, вдигна телефона и се обади на Върн Скейниън.
— Мисля, — направи пауза, докосвайки гладкото дърво на бюрото си, — Мисля, че действа. Потупай персонала по гърба от мен. Сега, от какво друго имате нужда?
От нищо.
Бяхме си свършили работата. Бяхме достигнали дотам, докъдето можехме. Останалото зависеше от самата експедиция.
14. Мисионер на Марс
Дон Кейман бе ограничил молитвите, които отправяше към Бога до шест на ден. Молеше се за различни неща — понякога да не чува звука с който Тайтъс Хесбърг обичаше да смуче зъбите си, понякога за глътка свеж въздух, различен от спарената атмосфера в обитаемите сектори на кораба — но в молитвите му винаги имаше три постоянни желания: успеха на мисията, изпълнението на плановете на Господ за човека, каквито и да бяха те, и, най-вече, здравето и благоденствието на неговия приятел Роджър Торауей.
Роджър имаше право на собствена каюта. Вътре бе доста тясно, а уединението се изразяваше в еластична, почти прозрачна завеса от фина материя; но въпреки това бърлогата си беше само негова. Останалите трима споделяха обща каюта. Понякога Роджър също идваше там, или поне част от него. Той като че ли се простираше из целия кораб.
Кейман го навестяваше често. Пътуването се оказа за него особено дълго и скучно. Собствената му специалност, която разбира се, не можеше да упражнява, докато не стъпеха на Марс, не изискваше ежедневни занимания или практика. Марсологията беше статична наука, и щеше да си остане такава докато той самият, поне така се надяваше, не добави нещо към нея. Ето защо той се остави Тайтъс Хесбърг да го запознае с апаратурата на борда, а Брад да го обучи как се разглобява и поддържа киборг. Гротескната фигура, лениво излегната в пенестия си пашкул вече не му изглеждаше толкова странна. Кейман познаваше всеки инч от нея, отвътре и отвън. С всеки изминал ден губеше отвращението, което го възпираше да издърпа очната ябълка от мястото й или да отвори панела, откриващ гофрираните пластмасови въшрешности на киборга.