— Дръпнете се оттук — отвърна той и бързо освободи колелата и разпъна кокилестите крака в положение на готовност. Джипът имаше колела за равнинните участъци и крака за изкачване. Беше конструиран да бъде най-универсалното превозно средство, създавано от човек за движение на Марс, но тази задача не беше постигната. Такова средство всъщност представляваше Роджър. Когато джипът беше готов, той ги потупа по гърбовете и обеща: — Няма да излизам извън обсега на зрението ви. — И след това тръгна, за да разгледа цветните петна около хълмовете, ярки и неустоими като картина от Дали.
— Това е опасно! — изръмжа Брад по радиото. — Почакай докато привършим тестването на джипа! Ако нещо се случи с теб ще се окажем в беда.
— Нищо няма да стане — отвърна Роджър — Не! — Не можеше да чака. Използваше тялото си за това, за което е било създадено, търпението вече го беше напуснало. Тичаше. Скачаше. Оказа се на два километра от спускаемия апарат, без въобще да разбере; огледа се назад, видя че двамата бавно пълзяха към него и продължи нататък. Окислителната му система увеличи скоростта на изпомпване, за да компенсира допълнителните нужди; мускулите му гладко понесоха натоварването. Всъщност не мускулите вършеха тежката работа, а сервосистемата, която ги беше заместила; но малките мускули в краищата на нервите бяха тези, които управляваха серводвигателите. Безкрайните тренировки се оказаха полезни. Без всякакво усилие достигна двеста километра в час, като прелиташе над малките пукнатини и кратери и препускаше по склоновете на по-големите.
— Връщай се, Роджър! — Дон Кейман явно се притесняваше.
Пауза, през която Роджър продължи да тича; след това шеметен вихър блъсна визуалните му сензори и един глас каза:
— Връщай се, Роджър! Време е!
Закова се на място, крилата му изплющяха в разредената атмосфера, едва не падна, но се задържа. Познатият глас се засмя доволно:
— Хайде, скъпи! Бъди добро момче и се връщай обратно.
Гласът на Дороти.
Пред него се издигна нежен пясъчен вихър, а цветовете му се сляха в образа на Дороти, усмихната, на не повече от десетина метра, с дълги крака, които се губеха в шортите, с пъстра пелерина и коса, развяна от вятъра.
Гласът в главата му се обади този път с тембъра на Дон Кейман:
— Изненадахме те, нали?
На Роджър му трябваше време, за да отговори.
— Да, — едва успя да изрече.
— Беше идея на Брад. Записахме Дороти още на Земята. Когато е необходим трябва спешен сигнал за опасност, Дороти ще ти го подава.
— Да, — отново отвърна Роджър. Когато се вгледа, видя че усмихнатата фигура изтъня, цветовете избледняха и тя изчезна.
Обърна се и се тръгна обратно. Връщането му отне доста по-дълго време от веселия бяг бягане на отиване, а цветовете вече не изглеждаха толкова ярки.
Дон Кейман насочи джипа към тежко стъпващата фигура на Роджър, опитвайки да се закрепи, макар и вързан с колан, върху подскачащата седалка. В никакъв случай не се чувстваше удобно. Скафандърът, който уж беше изработен по мярка, започна на места да му стяга, а на други, изглежда се беше отпуснал през дългите месеци на пътя от Земята — или може би, честно си призна, той самият се беше поотпуснал на някои места и беше отслабнал на други. Сега съжаляваше, че не беше особено усърден при изпълнението на физическите упражнения. Ходеше му се и до клозета. В костюма имаше система за уриниране. Знаеше как да я използва, но не искаше.
Но най неприятни бяха пробуждащите се в душата му завист и раздразнение. Завистта беше грях, който можеше да изкупи, когато намереше някой, който да изслуша изповедта му — това беше простим грях, мислеше си той, като се имат пред вид предимствата, които Роджър бе демонстрирал в сравнение с тях двамата. Раздразнението беше по-лош грях, не по отношение на Бога, а за успеха на мисията. Но беше късно да се притеснява. Може би беше грешка да използуват симулация на гласа на Дороти, която да предава спешните съобщения — по това време той не знаеше колко сложни са чувствата на Роджър към нея. Но беше прекалено късно да се променя нещо.
Брад като че нямаше никакви притеснения. Той се радваше от все сърце на изпълнението на Роджър.
— Видя ли? — питаше настойчиво. — Не падна нито веднъж. Перфектна координация. Отличен синхрон между биологичната част и сервото. Казвам ти, Дон, върхът сме!.
— Малко е рано да се каже — притеснено отвърна Кейман, но Брад продължи без да го слуша. Кейман понечи да изключи звука в шлема си, но реши да не му обръща внимание. Огледа се наоколо. Бяха се приземили при изгрев близо до линията, разделяща осветената от неосветената част на планетата, но бяха прекарали повече от половината от марсианския ден за проверки преди излизането и за сглобяване на джипа. Следобедът преваляше. Трябваше да се върнат преди да се стъмни, помисли си Кейман. Роджър би могъл да се ориентира и на звездна светлина, но за него и Брад би било рисковано. Може би друг път, след като придобият известен опит… Наистина много му се искаше да се разходи по абаносовата повърхност на планетата в нощ, изпъстрена с разноцветните огънчета на звездите върху кадифеното небе. Но не още, не още…