Роджър, светкавично се изправи, завъртя се и подскочи към него. Едната му ръка удари блестящия кристал и го запрати със на петдесетина метра нагоре, изкривявайки метала на ръкавицата. Кейман усети внезапна остра болка в китката си, видя друга ръка да се устреммява към стъклото на шлема му като лапа на разярена мечка; това беше последното нещо, което съзря.
16. За възприемането на опасностите
Върн Скейниън спря колата си между жълтите линии, маркиращи мястото му на паркинга, изскочи от нея и натисна бутона на асансьора. Беше буден само от четиридесет минути, но вечe никак не му се спеше. Само бе ядосан и изпълнен с лоши предчувствия. Секретарят на президента го беше извадил от дълбокия сън с обаждането си, за да го уведоми, че Даш е променил маршрута си и ще спре в Тонка — „за да обсъди проблемите със сензорната система на командир Торауей“. По-точно, да им трие сол на главата. Докато пътуваше към сградата на проекта за срещата си с президента, Скейниън все още не знаеше нищо за внезапното нападение на Роджър над Дон Кейман.
— Добро утро, Върн. — Джони Фрийлинг също изглеждаше уплашен и ядосан. Скейниън мина покрай него и отвори вратата на кабинета си.
— Влизай — изръмжа той. — Разкажи ми с две думи. Какво става?
— Не е мое задължението да… — започна сърдито Фрийлинг.
— Фрийлинг.
— Системите на Роджър са реагирали малко по-остро. Очевидно Кейман е направил рязко движение, а медиаторната система е преобразувала това движение в заплаха; Роджър се е опитал да се защити и е блъснал Кейман.
Скейниън се ококори.
— Счупил му е ръката — поправи се Фрийлинг. — Съвсем лека фрактура, генерале. Без усложнения. Сега ръката е шинирана и зараства идеално — само че за момента Кейман ще трябва да се справя само с една ръка. Жалко, разбира се. Няма да се чувства много удобно…
— По дяволите Кейман! Защо не е знаел как да се движи около Роджър?
— Знаел е. Само че е намерил нещо, което смята, че представлявало форма на живот! Било е много вълнуващо. Искал е само да го покаже на Роджър.
— Живот? — в очите на Скейниън се появи надежда.
— Някакъв вид растение, поне така смятат.
— Не са ли сигурни?
— Ами, като че ли Роджър го е избил от ръката на Кейман. Брад тръгнал след това да го търси, но не е успял да го намери.
— Исусе — изръмжа Скейниън. — Фрийлинг, кажи ми защо сме заобиколени с некомпетентни хора? — Въпросът остана без отговор, а и Скейниън не очакваше да получи такъв. — След около двадесет минути президентът на Съединените щати ще мине през тази врата и ще иска да знае точка по точка какво се е случило и защо. Не зная какво ще ме пита, но каквото и да е, има един отговор, който не искам да му давам, и той е „Не зная“. Така че, Фрийлинг, разкажи ми отново всичко, което се е случило, защо се е объркало, защо ние не сме предвидили, че може да се обърка и как можем да бъдем абсолютно сигурни, че няма да се обърка отново.
Отне им малко повече от двадесет минути, но се оказа, че имат предостатъчно време; президентският самолет се приземи със закъснение и когато Даш пристигна, Скейниън беше подготвен дотолкова, доколкото смяташе за необходимо. Готов беше да посрещне дори яростта върху лицето на президента.
— Скейниън, — започна веднага Даш, — предупредих те, че не искам повече изненади. Този път чашата преля и смятам, че ще трябва да те накажа.
— Не е възможно да се изпрати човек на Марс без рискове, господин президент!
Даш го погледна за момент в очите и отвърна:
— Може би. Какво е състоянието на свещеника?
— Счупена е радиалната кост, но ще се оправи. Има нещо по-важно от това. Той смята, че е открил живот на Марс, господин президент!
— Зная — поклати глава Даш. — Някакво растение. Но е успял да го изгуби.
— Засега, да. Но Кейман си разбира от работата. Щом е казал, че е намерил нещо важно, значи наистина го е намерил. Ще го открие отново.
— Искрено се надявам, Върн. Не отбягвай въпроса. Защо се е случило това?
— Леко пререгулиране от страна на системите на възприятията. Това е всичко, господин президент. За да ускорим реакциите му и за да повишим ефективността им, трябваше да вградим някои симулационни характеристики. Използвахме образа на жена му, за да привличаме вниманието към съобщенията от първостепенна важност. За да реагира на опасността, той вижда нещо заплашително. Единствено по такъв начин съзнанието му може адекватно да реагира на рефлексите, които вградихме в тялото му. В противен случай би полудял.
— Счупването на ръката на свещеника не е ли лудост?