- Смисълът на ритуала беше всеки да си припомни мъничко как се играе. Когато си малък, оглеждаш се наоколо и всичко е „ехааа!“ Смисълът на ритуала беше да спрем, да се погледнем сами и да си кажем: „Дааа, стига сме били тия умерлаци, стига сме се кахърили Колко ни е бавен айфонът“.
Сещам се за една мисъл на Алън Купърман: „Уика е страхотна религия за петгодишни деца“. Явно не я е казал иронично. Уика съхранява онова игриво, фантазьорско качество, което отдавна е пресъхнало в повечето религии. То подклажда почуда и удивление. Можеш да се обличаш във веселяшки костюми, да търчиш навън и да се смееш, когато ти се прииска. Как да не ти хареса?
Време е да се връщаме при цивилизацията. Чака ни дълго шофиране. Пътищата са тъмни, осветени само от съвършения полумесец, увиснал в небето като закачалка в гардероб. Навън е студено, но в колата е топло заради седалките с отопление, навярно най-великото изобретение след парната машина. Докато дупетата ни се сгряват, с Джейми разнищваме събитията от вечерта. Тя носи шапка за ски с котешки ушички. С нея изглежда млада, каквато си е... и за първи път съзирам нараненото дете, което е израсло без баща и с много въпроси.
Ето какво е видяла Джейми:
- Просто се спри за миг, преди да вземеш решение, и помисли. Огледай се. Какво пропускаш, докато търчиш? Отдели си един миг.
Тя го нарича „космическото трупче“. Бас ловя, че прасне ли те по главата, трясъкът е силен. Този трясък вероятно обобщава 90 процента от всички религиозни и духовни практики. Молитвата преди ядене. Наблюдаването на дишането ни. Повторението на 99-те имена на Аллах. Въртенето като дервиш. Всички те имат една цел: да ни спрат достатъчно дълго, за да осъзнаем, че животът, нашият живот, е страхотно чудо. И поне можем да му обърнем внимание. Сега ми изглежда толкова ясно, а и обяснява меланхолията ми. Депресията пречи на концентрацията, на вниманието - от което се депресираш повече - и на свой ред вниманието ти отслабва още... и така нататък. Усещам, че Джейми ми е разкрила толкова много, а аз - толкова малко. Заговарям за моите тревоги, но тъмните пътища изискват цялото ми внимание.
Едва у дома, на хиляди мили оттук, й разказвам за депресията си. (Правя го в имейл, любимия ми начин да разкривам тъмната си страна.) А и защо да не я попитам? Като начало Джейми се заклева, че уика й е помогнала да преплува някои коварни води. Имала агресивен партньор и искала да се оправи, но „не знаех как изглежда „оправена“. Освен това аз съм опитвал психотерапия, медикаменти и билкови средства, безчет книги за самопомощ. В духовно отношение съм направил - да де, почти съм направил - толкова много. Почти медитирах, насмалко да се изповядам, кажи-речи си смених пола. Защо да не попитам една вещица - особено логична вещица като Джейми? С всичките богове и богини на нейно разположение все ще има някой, специализиращ в депресиите. Бог на щастието, навярно. Или пък тя ще призове Паксилия70, древногръцката богиня на повишеното настроение и неприятните странични ефекти. Май няма какво да губя.
Джейми отговаря на писмото ми по обичайния начин: епично. (Явно лаконизмът не е езическа добродетел.) Няколко дена смилам отговора й. Ето същината му. Като мнозина духовни хора Джейми възприема депресията не като патология, а като SOS, сигнална ракета, изстреляна от подсъзнанието ми, за да предупреди, че „там, долу, нещо не е наред“. Аз страдам не от депресия - или поне не само, - а и от „спешна духовна нужда“, термин, който хем плаши, хем вдъхновява. Джейми не е единствената, дала такава диагноза. Виктор Франкъл, бивш затворник в концентрационен лагер и следователно - експерт по страдание, поставя въпроса така: „Тревогата ни, дори отчаянието ни относно това, дали си заслужава да живеем, е екзистенциален дистрес, а не някакво си душевно заболяване“. Харесва ми.
„Екзистенциален дистрес“ звучи толкова по-благородно, по-европейски от „депресия“ или, даже по-зле, „душевно заболяване“. „Екзистенциален дистрес“ звучи като нещо, което можем да излекуваме, като пушим пурети и четем Сартър.
На третия абзац Джейми превключва в режим „сурова любов“. „Чувстваш се депресиран? Ами действай по въпроса! Ходи на терапевт. Взимай лекарства, ако ти трябват. Разхождай се. Яж добре. Изправи се срещу демоните си.“ От това се боях. Джейми дава глас на старото уиканско убеждение за личната отговорност, нещо, което упорито съм избягвал и хич не ща да приемам на тоя етап от живота си. Уиканците вярват във вариант на кармата, наречен „Закона за трикратността“. Всичко, което вършиш - добро или зло, - ти се връща тройно. Карма с начислена инфлация.