Черния котарак споделя как веднъж му трябвали пет хилядарки, затова направил магия и, има си хас, след няколко дена шефът му в Голямата корпорация за кафе го извикал и го поканил да участва в национално състезание с награда. Каква била стойността на наградата? Точно така, 5 000. Не 7 500, нито 4 500 или 4 995 - 5 000.
Изтъквам, че някой учен или човек с рационално мислене ще нарече това съвпадение - малко вероятно, но все пак съвпадение.
- Умирам си за такива съвпадения - отговаря Котарака с иронична усмивка. - Мога да те засипя с подобни истории.
Дали всичките ми магии успяват толкова блестящо? Не. Понякога пропускам коша, но вярвай ми, повечето стават точно така.
Самозаблуждава ли се Черния котарак? Дали, както предполагам, обръща внимание само на заклинанията, които сработват, само тях нарича „магия“, а другите, изпортените, ги пренебрегва, вика им „не съвсем сработила магия“? Но може и да не е това.
Според Котарака намерението, повече от всичко останало, обяснява езическата магия. Магията е вид визуализация, или поне визуализацията е важен елемент от магията. Застани на наказателната линия, представи си как вкарваш кош и най-вероятно ще успееш. Старата будистка максима да се преструваш, докато го постигнеш. Магията работи на същия принцип, само че с добавения елемент на мистерията, невидимата ръка, която ти помага при хвърлянето. Наистина работи, уверява ме Котарака. Къщата му, както и работата били резултат от магия.
- Дали магията беше единственият фактор? Не. Трябва и да положиш усилия. Искаш нова длъжност? Подай си документите.
Звучи ми като нова вещерска вариация по старата пословица: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“. Когато питам Котарака не може ли да зареже магията и просто да бачка здраво, той се размива. Смехът му звучи уверено, без да е самодоволен.
- Защо се смееш?
- Аз съм такъв. Без магията няма мен. Това е изкуството ми. Това съм аз. Магьосник. Винаги съм бил и винаги ще съм.
Към гласа на Котарака се присъединява още един: с елитен, но не надменен бостънски акцент, който отеква през вековете.
- Истината е онова, което върши работа - казва старият Уилям Джеймс.
Става ли уика за мен? Открих ли своя Бог и дали Той е Те? Много неща ми харесват. Например как уиканците създават свежи ритуали. Как избягват храмовете и доктрините за сметка на гората и литургиите, измислени на момента. Как светът е просмукан с магия. Как не съществува грях. Хешел вярва, че „безразличието към върховното чудо на живота“ е коренът на всички грехове. Уиканците са много неща - изчанчени, бунтари, често милосърдни, понякога голи. Но безразлични не са.
Отдават се на почудата и удивлението редовно. Ако това не е религия в най-добрия смисъл на думата, не знам кое е.
В крайна сметка обаче уика не е за мен. Като начало изборите са твърде много. С всичките тия богове и богини се боя, че ще се вцепеня в безплоден опит да открия идеалния. Друг проблем с политеизма е, че при него божествеността има вид на комитет - и страда от класическия проблем на комитетите: някои неща изпадат незабелязано. В тоя случай обаче „нещата“ са моята душа. Това тревожи не само мен, но и Уилям Джеймс. „Ако не съществува един всесъдържащ Бог, гаранцията ни за сигурност остава несъвършена.“ Питам се дали това обяснява депресията ми. Да не би да съм жертва на някакъв божествен гаф? „Мислех, че ти се грижиш за душевното здраве на Ерик. Напротив, не беше ли ти? О, да му се не види...“
По отношение на уиканската магия като че съм съгласен с онези, които не са удовлетворени от нея, макар и не по обичайните причини. Евелин Ъндърхил в книгата си „Мистицизмът“ пише: „Дори най-добрата магия разширява, а не преодолява границите на осезаемия свят. Когато е истинска, тя представлява онзи вид трансцендентализъм, който постигна абнормални резултати, но не води никъде“. С други думи, проблемът с магьосници като Черния котарак не е, че са твърде далеч от нещата, а че са твърде „вътре в тях“. Те са крайни материалисти, които манипулират реалността (често за собствените си цели), вместо да я надмогнат. Толкова са заети да вадят зайци от шапки, че никога не спират, за да разгледат внимателно заека - или самата шапка; да обмислят чудото на съществуването.