Влюбен съм! Не в Дейна, не във всичките приказки за духа, които, честно казано, не схващам съвсем, а във фразата „повече или по-малко“. Най-сетне - религия (горе-долу), която признава върховната красота на неточността, божествения характер на „повече или по-малко“. Проблемът на толкова много от организираните религии не е в самата религия, а в организираността; те се опитват да подражават на науката и, естествено, се провалят зловещо, защото няма как да биеш науката по научност. Удивително е колко религии са превърнали числата във фетиш. Осем дена Ханука71. Четирийсет дена Велики пости. Трийсет дена Рамадан. Молитви пет пъти дневно, 24-часов пост, следване на Четирите благородни истини, Осмократният път, Законът за трикратността. Не разбирам. Никога не съм се спогаждал с числата - може би затова не мога да набера духовна тяга точно както не се оправям с данъчната си декларация. Виновна е математиката. Ония прекалено числени религии има какво да научат от шаманизма и неговия подход „повече или по-малко“. Страхотно би било, ако някой католически свещеник призове за пет молитви към Дева Мария, повече или по-малко. Или някой равин да нарече дадена храна „повече или по-малко кашерна72“.
Липсата на прецизност при шаманите отразява реалността по-правилно. Светът е размито, неточно място. Признавайки го, признаваме собствената си погрешимост, без да съдим. Религия, която изисква прецизност от следовниците си, е не просто безмилостна, но и се разминава с реалността. Шаманът планира различен, по-свободен маршрут. Да, може би открих своя Бог.
Повече или по-малко. С напредването на уикенда нещата стават все по-особени. Не особени по раелски (уви, тук нито едни гърди не получават свободата си), но все пак особени.
Обикаляме из стаята и се запознаваме. Първата ми позната е „общител с животни“. Друга жена се представя като „онтологична инструкторка“. За тези две професии досега не бях чувал. Ако се стиковат, мисля си, може най-сетне да възвестят истината на кучетата. Олеле. Умнишкият ми скептицизъм пак се прокрадва към мен като бандит в тъмна уличка. Плесвам го да си седи долу и отново дръпвам юздите на неверието си, които вече са обтегнати до скъсване. Дейна ни моли да разкажем защо сме тук. Чуват се всевъзможни причини. Някои са преживели необясними неща, други страдат от болести или скоро са изгубили близък. Католиците отново са диспропорционално много.
В Сибир, разказва Дейна, вярват, че загубата на душата е основна причина за болестите. Фразата „загуба на душата“ се отронва от устните му толкова естествено, така леко, все едно говори за косопад. После цитира стара сибирска поема. „Стените на тази къща имат езици. Всичко, което е, е живо.“ Шаманизмът в няколко думи. А ако всичко е живо, продължава Дейна, значи можем да общуваме с всичко. После, сякаш прочел мислите ми, добавя:
- Моля проумейте: ако общувате със стените по 24 часа на ден, може да имате проблем и да ви вкарат на специално място, където ще се погрижат за вас. Така че в момента не ви разказваме тия неща, за да ви се разхлопа дъската, нали? - Издишвам шумно. Бях почнал да се чудя. - Всъщност според мен ви ги разказваме, за да станете по-трезвомислещи, по-наясно.
Дейна очевидно поддържа становището на френския антрополог Клод Леви Строс, че шаманите си приличат повече с психоаналитиците, отколкото с психопатите.
Няма да ползваме халюциногени, обявява Дейна под съпровода на приглушено хихикане и няколко разочаровани възклицания. Вместо това пътешествието ни до тези други светове ще се улесни чрез нещо на име „монотонна перкусия“.
Явно постоянният ритъм на барабаните някак ни предразполага към променени състояния на съзнанието. Дейна ни уведомява, че глобалният стандарт за монотонна перкусия, установен в Сибир, е 180 удара в минута - точно число, което сякаш отявлено нарушава шаманската философия „повече или по-малко“.
- Така - казва Дейна. - Хайде да побарабаним.
Изправяме се и почваме да барабаним. Другите - с внушителни си западноафрикански тъпани и амазонски кречетала, аз - с мижавото си барабанче и кречеталцето от Китай. Обаче ми харесва. Плясъкът от дланта ми върху коравата кожа на барабана. Туп. Туп. Туп. Цялата стая вибрира. Да, харесва ми. Измъквам се от главата си, със скорост 180 удара в минута. Започва да ме боли ръката - и това е хубаво. Дланта ми поморавява и засмъдява - и това също е хубаво. Всичко е хубаво.
Очите ни трябва да са затворени, но аз мамя и наблюдавам хората в различни фази на перкусионен екстаз. Всички... освен пудела Саша, който вече пъхти по-тежко. Ставаме все по-възбудени. Туп, туп, туп.