- Вижте света с очи на шаман - изрича Дейна. - Сетете се за любимото си кътче в природата и се потопете в него колкото можете повече.
Опитвам се, но не се появява образ, поне не позитивен. Истината е, че природата ме ужасява. Знам, че шаманите и природозащитниците вярват, че природата ни е приятел, но това просто не се връзва с опита ми. Да, природата е красивият залез и топлото пролетно утро, но и ураганът. Природата е земетресение, цунами, свлачище, чума, вирус, малариен комар, скорпион.
Затова затварям очи и си представям лъскав стоманен терминал на летище. Моята визия за рая. Повечето хора мразят летищата, считат ги за злощастен, но нужен факт от въздушния транспорт. Не и аз. Обожавам летищата. С нетърпение предвкусвам престоя ми на някое - даже на смотаните – и на драго сърце бих прекарал месеци смушен в чакалнята им като героя на Том Ханкс в „Терминалът“. Обожавам тяхната самодостатъчна херметическа вселена. И рециклирания неестествен въздух. На прага между пристигането и отпътуването аз отново мога да дишам.
Следващото упражнение се нарича „танцуване на животните“. Ще открием своето животно на силата, обяснява Дейна.
- Просто се освободете - прибавя, сякаш досега сме се сдържали. - Може да установите, че пръстите ви имат закривени нокти; или че ръцете - дори цялото ви тяло - са покрити с козина; или че лицето ви се превръща в муцуна и ставате мечка; или че тялото ви се покрива с люспи и ставате гущер.
Обикновено мисълта за такава метаморфоза би ме ужасила, но не и сега. Вместо нея в ума ми се натрапва друг един подребнав страх и отказва да се разкара. Сякаш прочел мислите ми, Дейна казва:
- Не се тревожете, ако не успеете да намерите вашето животно на силата или си нямате. Не е фатално.
Уф.
Шаманите вярват, че се свързват наново с едно умение, което някога всички хора са владеели: да общуват с духовете на животните. Някое животно се счита за особено могъщо, ако може да приема човешка форма или да се движи сред елемент, който му е непривичен - например вълк, който може да лети. Важно: шаманът не подражава на вълка, нито е обладан от него - той е вълкът.
Отново тъпаните. Туп. Туп. Туп. Обикаляме около олтара, внимавайки да не се блъснем в свещта, както ни предупреди Дейна. Наоколо хората откриват своите животни на силата.
Една жена се свлича на четири крака и пълзи като тигър или може би лъв. Чувам грухтения, ръмжения, тръбения. Аз обаче оставам съвсем прав, сконфузващо човешки. Както се и боях, моето животно на силата се е самоотлъчило. Чувствам се като някой ученик, който е забравил да донесе свой предмет за упражнението „лична история с показване“. Добре, казвам си с нарастваща паника, ако моето животно на силата не идва при мен, аз ще ида при него.
Птица! Да, аз съм птица. Птиците са топлокръвни. Често отлитат. Оставят подире си леко оцапано. Аха, птица съм. Разпервам ръце във впечатляващ размах на крилата. Накланям се наляво, надясно, пак наляво. Изгубвам усещането за „аз“, най-сетне. О, да, хубаво е. Туп-туп-туп - бие барабанът на Дейна. Гаа-гаа-гаа - грача аз, човекът-птица от Белтсвил. Туп. Гаа. Туп. Гаа. Да, мисля си, мога да го направя. Мога да летя! После с периферното си зрение мярвам нещо, от което чувствата ми се стрелват надолу: друга птица. Една жена се рее и спуска с такава грация, толкова по-хубаво. Правя още няколко кръгчета край олтара, но съм загубил хъс. Надптичили са ме.
Дейна спира да удря и ни кани да опишем преживяванията си. Мен обаче ми гори главата. Така ме е яд на жената птица, задето отвлече моето животно на силата, че искам да я удуша.
Другите пишат, а аз просто се взирам в свещта на олтара, гледам как пламъчето й трепка и танцува. Добре, обажда се Дейна, достатъчно.
- Искахме да преживеем нещо духовно в тази стая. Кой преживя нещо?
Внезапно се връщам в пети клас. Моля ви, моля ви, не вдигайте мен. За късмет думата взима американска китайка:
- Превърнах се в бизон. Изненадах се. Лявата половина на мозъка ми ме прати в оня филм с Кевин Костнър и ми стана тъпо.
- Всичко е наред - отвръща Дейна. - Какъв цвят бизон?
- Черен - казва жената, без никаква пауза. И започва една схема, която ще се повтаря през целия семинар. Когато разказваме за упражненията или пътешествията си, ги описваме много конкретно. Няма начин, казвам си, хората да си измислят тия неща. Никой не умее да съчинява преживявания толкова бързо. Трябва наистина да им са се случили, поне на някакво ниво. Не и на мен обаче. При мен не „дойдоха“ никакви животни. Аз реших, че съм птица. Какво ми има? Страдам от недостиг на въображение? Или тия хора страдат от излишък?
Правим пауза, пием от свръхетичното кафе и бъбрим за животни. А сега, информира ни Дейна, ще се отправим на пътешествие. Първо ще посетим Долния свят. Мисията ни е „да идем там и да поразгледаме“. Дейна го казва, сякаш отново говори за реално, а не за въображаемо място.