Първо има да ни обясни някои неща. Шаманското пътешествие прилича на блян наяве... потръпвам от фразата, по-точно от спомена за причинената от лекарства психоза в Индия. Преживяванията ни ще се различават, продължава Дейна. Някои от нас ще видят всичко, цялата структура, в 3D още при първото си пътуване, други - не. Още нещо - на което Дейна набляга особено: ние не слизаме, повтарям, не слизаме в ада. Той е християнска измислица. После Дейна ни дава шаманския еквивалент на шофьорски указания.
- Ще почна да бия барабана и ще влезем в избран от нас отвор - не бойте се, ще ви побере, - а веднага след това ще се озовете в тунела към подземното царство - изрича го делово, все едно обяснява как се стига до местния супермаркет. Обикновено тунелът е осветен, но ако е нощ, може да материализирате фенерче или очила за нощно виждане.
Шаманизмът, тази древна практика, явно е отворен към новите технологии. Хората имат въпроси, много въпроси. Как точно да стигнем до тоя Долен свят? Отворът, отговаря Дейна, може да бъде дупка в земята или шахта на канализация, или вход на метрото. Последното ми харесва. Обичам спирките на метрото почти колкото летищата.
- Как да минем през тунела? - пита някой.
- Може да тичате, летите или да се носите с реактивна раница. Понякога има течение, в която може да скочите, макар и рядко. Стигнете ли там, до Долния свят, разходете се, усетете го, докоснете го. Нерядко ще попадате на пейзажи или животни. Ако някой жираф ви каже: „Скачай на гърба ми“, послушайте го. И не се тревожете. Ще ви дам знак, като дойде време за връщане.
С тези думи Дейна ни кани да „заемем позата за пътуване“. Лягам и си връзвам една кърпа около очите. Странното е, че изпитвам същия трепет както преди екскурзия, макар този път да го смекчава страхът, че няма да стигна никъде.
- Добре, на добър път - Дейна звучи като наземния персонал преди някой полет. - Ще ви видя, като се върнете.
Точно преди да започне думкането, чувам собственичката на пудела:
- Саша, недей да крадеш образите на хората.
Туп. Туп. Туп. „Така, поеми си въздух, Ерик, ще се справиш.“ Озъртам се за входа към метрото, но не го виждам. Неверието ми отказва да се махне. Преследва ме мисълта. Лежим на пода. Как ще стигнем където и да е? Поемам си въздух. Стаята е топла, думкането - монотонно, очите ми - затворени.
Просто ще лежа тук, докато не се появи оня вход на метро... всеки момент го очаквам. Следващото, което помня, е гласът на Дейна, който ни приветства обратно в обикновената реалност. О, не, заспал съм. Ама че срам. Дано поне барабанът да е заглушил хъркането ми.
- Кой има история за разказване? - пита Дейна, а аз се снишавам колкото мога. Всички имат история. Барбара споделя как потеглила от Големия каньон, видяла детелина на магистрала и една скала... и дотам.
- Съжалявам - извинява се тя за твърде прозаичното си пътуване.
- Какви бяха колите по магистралата? - любопитства Дейна, като някой запален турист теоретик. - Стари или съвременни?
- Съвременни - отговаря Барбара без колебание.
- Поздравления. Стигнала си до другата страна.
Аз защо не стигнах? Какво ми има? Обикновено съм толкова упорит пътешественик. Бил съм до Ирак, Афганистан, Северна Корея. Човек би си помислил, че ще стигна и до Долния свят. Да не би оня „блян наяве“ в Индия да е виновен? Той разклати доверието ми в обикновената реалност – как сега да се доверя на необикновената?
Другите също споделят приключенията си като пътешественици в някой бар. Шери се озовала на място, взето сякаш от приказките, с феи и говорещи цветя. Изгубила се, но за щастие феите я съпроводили обратно до Средния свят.
- Звучи като много отзивчиво място - отбелязва Дейна.
Историите стават все по-фантастични, а кулминацията я поставя една полякиня. Веднага щом излязла от тунела, я сграбчили малки птеродактилчета, но тя не се паникьосала, защото знаела, че макар да я разкъсват, зверчетата не й мислят злото. После те я изплюли и тя се превърнала в пеперуда, в риба и накрая доплавала обратно в Средния свят в семе на кокосов орех. Уха, мисля си, нищо чудно, че не ползваме халюциногени. С такава група няма нужда. Боря се с изкушението да се провикна: „Ама ние не сме ходили никъде! Просто седим на пода с вързани очи и слушаме монотонна перкусия и един пъхтящ пудел“. Не го правя, естествено. А и тъкмо свършваме. Утре също е ден. Може тогава да отбележа пробив.
На другата сутрин се връщам при геодезичния купол.