С течение на времето обаче съм усещал повея на един друг юдаизъм, който включва главата и сърцето. Юдаизъм, който говори за Бог, окуражава ни да говорим със Бог, и то без да се изчервяваме; който ни помага да се свържем с божественото директно. Нарича се „кабала“ и сигурно е единственият духовен път, обгърнат едновременно в тайнство и известност.
Когато питам хората какво знаят за кабала (все едно дали евреи, или не), отговорът винаги се свежда до една дума: Мадона. Толкоз. Е как, рекох си, кабала не може да се изчерпва с една застаряваща поп звезда, която отказва да застарее. А сърцето на тази древна традиция, нейната ос, трябва да се намира нейде отвъд редиците хълмове и неоновите булеварди на Холивуд.
Качвам се в самолета за Тел Авив с тревога и трепет. Не съм навестявал така наречените Свети земи от дните ми като кореспондент за Американското национално радио. Сигурно си мислите, че няколко години в родината на юдаизма биха засилили еврейската ми принадлежност, биха я разширили от владенията на гастрономията към духовното царство. Ако наистина си го мислите, бъркате. Всъщност се чувствах по-малко евреин, докато живеех в Израел, отколкото например в Индия. Политическият конфликт, съчетан с отчетливото усещане за племенна принадлежност, ме обезкуражиха да изследвам юдаизма. Като журналист бях твърде зает да поддържам неутралитет, за да пристъпя в ония води. Така че държах главата си ниско, а сърцето - затворено, и си вършех работата.
Но ето ме пак тук, макар и на съвсем различна мисия. Чакам автобуса в Бней Брак, едно ултраортодоксално предградие на Тел Авив. Отвсякъде ме обгражда черният цвят. Стена от черно, разнообразена тук-там от проблясъци бяло. Единственият основен цвят в радиус пет мили е боровинковосинята ми риза, която в такава безцветна среда спокойно може да бъде и яркорозова. Стоя под навеса на спирката и усещам как ме проучват, преценяват с погледи. Автобусът най-сетне пристига, натъпкан с набожни пътници. Жени, увили глави със сивкави шалове; мъже с рунтави калпаци насред пролетния зной. И аз, с яркосинята риза и гола глава. Чувствам се хем невидим, хем наврян в лицата на всички. Като някой гайджин (буквално „външен човек“) в Япония. Или далит, недосегаем, в Индия. После ме докосва - блъсва ме - една жена. „Слийча“ - казва тя, - извинете; сякаш е настъпила нещо непристойно.
Автобусът обикаля центъра на Бней Брак. През прозореца виждам магазини, които продават еднакви черни костюми и черни рокли. Подминаваме една детска ясла и се стряскам от самотно петънце зелено - късче живот. Мярвам магазин, който се казва „Дискретност“ - добре обобщава мястото. То не разкрива нищо. Нямам представа какво се случва под рунтавата кожа и чернотата вътре в самите хора. Виждам само фасадите, а те ми се струват ужасно неприветливи и нещастни.
Разбира се, външността може да лъже. Понякога, както научих в Катманду, това, което виждаме, го няма.
Бъркам в джоба си и попипвам моята кипа, еврейската шапка. Добре, там си е. Обзема ме спокойствие, увереност, точно като цивилното ченге, предполагам, когато провери, че патлакът му е на мястото си. Тази кипа за разлика от някои други ми харесва. Допада ми теглото и не-чернотата й. (Тя е смирено сива, но и сивото е цвят, при това красив; той, възпява го Честъртън, ни напомня за „неопределената надежда, която се съмнява“ ) Когато моят баджанак Ави ми я даде, той ми заръча да я нося, като съм на гости и, естествено, в синагогите. Сериозният му тон подсказваше, че това е не просто правилно, но и благоразумно; че тази шапчица служи и като талисман, защита срещу незрими зложелатели.
Докато автобусът се мандахерца на север, телавивските предградия отстъпват на поля. Вадя няколко книги от чантата и се зачитам за дестинацията си. Сафед, кацнал насред хълмовете над Галилейското езеро, е от ония градчета, които се протягат свръх възможностите си. През вековете се е лашкал между свещеното и скверното. В различни периоди е служил като вилна зона за телавивците, бягащи от летните жеги, магнит за комарджиите и проститутките, творческа колония, задрямало арабско село, бойно поле. Златната му ера обаче е 16 век, когато става средище на философия и опити с кабала.
Когато Испания изгонва евреите през 1492 г., някои от тях се установяват в Северна Африка. Други - в Италия. Трети – в Сафед. Сред последните има учени и мистици, изучавали кабала в Испания и Франция. Те донасят със себе си страстта към тази материя и скоро се сформират няколко кабалистични школи. Това не е съсухреният юдаизъм, с който израснах аз, а пламтяща вяра на непосредственото изживяване. Следовниците й са „велики търсачи на Бог“ и „дръзки щурмоваци на небесата“ по думите на историка Лорънс Файн. Те са изгнаници, като Руми и Айнщайн, и притежават същия необуздан творчески заряд. Отличават се със свободолюбивия нрав на францисканските монаси. И също като свети Франциск се отдават на необичайни, дори спорни практики: дълги пости, просване върху гробовете на прославени равини, общуване с животните.