- Значи животът не е предопределен? Не сме марионетки на съдбата?
- Не е предопределен; предугаден е. „Предугаден“ ще рече, че Бог знае, но това не ни задължава по никакъв начин. Можеш да се издъниш и Той го знае. Кое е непознатото? Бъдещето - но Той е отвъд това.
Бог, обяснява Еял, прилича на баща, който учи дете. Вижда, че се гласиш да свършиш някоя изключителна глупост, но не се меси, защото разполагаме със свободен избор и може да научим нов урок - ако, разбира се, глупостта не ни убие.
Звучи любопитно, но, честно казано, не мога да преценя колко дълбоко вярва Еял. В жестикулациите и блещенето му има нещо карикатурно, което ме разколебава: дали е убеден в казаното, или просто рецитира някакви заучени реплики? Пиша това с пълното съзнание, че е безумие да съдиш искреността на чужда вяра.
С Еял си уговаряме среща на следващата сутрин в 10. Аз му предложих 9, но той се дръпна. Сафед не е ранобуден град, по изключение от правилото „рано пиле рано Бог възпява“. Всъщност съществува обичай кабала да се изучава в полунощ, когато умът притихва, а небето се обсипва със звезди.
Следобеда обикалям Сафед сам. Единственият начин да опознаеш един град, ама наистина, е да го разглеждаш сам. Друг няма. Затова поемам по калдъръмените улици и сокаци, хапвам фалафели и шакшуки73, потапям се в книжарниците, пийвам кафе хафух - буквално „кафе наопаки“.
Намирам си кафене, в което правят наистина добро кафе и търпят бебешкия ми иврит. Заемам една външна маса и заглеждам преминаващия свят. В някои отношения прилича на сивкавата реалност на Бней Брак - същите забрадки и приглушени цветове. Но и се различава. Хората тук се усмихват. Поглеждат те в очите. Минава жена, облечена според еврейските традиции: пола до глезените, шал на главата. Едва когато свива зад ъгъла, забелязвам постелката за йога, метната през рамото й. Няколко дена по-късно, докато крача из старинната част, се натъквам на хасид, облечен с обичайните черни шапка и дълго палто, който кара моноцикъл, също като клоун в цирк. Не мога да повярвам на очите си. За пръв път виждам толкова открита проява на въображение и забавление от някой ултраортодоксален.
Сафедци са деца на един по-освободен Бог. Разбира се, спазват правилата, поне повечето де, ала не се боят да разтегнат някое, да почетат духа, ако не и буквата. Сафед привлича аутсайдерите в Израел, онези, които не се чувстват у дома си в усмирителните ризи на ортодоксалния Йерусалим, нито пък сред слободията на светския Тел Авив.
Какво придава духовност на едно място? Дали наистина не е нещо във въздуха? Или пък оня чалнат ню ейдж пенкилер, енергията? Или кумулативната умишленост? Дали едно място става свято, защото там решават да живеят свети хора, или светите хора решават да живеят там, понеже мястото е свято? Не зная и подозирам, че тези въпроси нямат отговор, но всяко място с репутация, че е „магическо“ или „трансформативно“, носи тежко бреме. Светите места, като светите хора, винаги съдържат потенциала да разочароват. Сафед не ме разочарова. Може да не е раят, не съвсем, но мекият въздух и спокойната атмосфера придават лекота на една тежка земя, изнемогваща под товара на цялата тая история, че и на Бог. Сафед е сред местата, които хората посещават по приумица, а после даже без да се усетят, откриват, че е минал цял живот.
Сафед е духовно място, но израелско, тъй че поддържа постоянно ниво на грубост. Нормата е такава. Другите ме ръчкат с лакти, без да им личи да съжаляват. Плащам за стоки и услуги, без да чуя даже простичко „благодаря“. От тази грубост израелците черпят странна гордост. Те не се възприемат като груби, а по-скоро като приятно непринудени и освежаващо искрени. „Виж к’во, живеем насред врагове, в пустинята. Националното ни ястие е счуканият нахут. Вежливост ли си търсиш? Иди в Япония.“ Или се позовават на старата поговорка за плода сабра. Ние, израелците, сме като сабра, ще ви каже усмихващият се служител на гише „Туристическа информация“: корави отвън, меки отвътре. Веднъж попитах една израелка вярно ли е. Тя помисли малко, много малко, и каза: „Не, аз и отвътре съм си кучка“. Нямаше как да не оценя прямотата й.
Слънцето залязва зад хълмовете, аз си купувам бутилка кашерно вино (друго няма) и се връщам в хотелската си стая. Сядам на балкона, отпивам от нелошото вино, пуша екзистенциални пурети и уча кабала - по-точно за кабала. Все пак научавам доста неща. На иврит кабала означава „получаване“ или „полученото“. Векове наред тези общоприети учения са били считани за опасни. Ето защо ги преподавали само на женени мъже, минали четирийсетте. Тука влизам, мисля си самодоволно. „Изискванията включвали и висок морал, предварителна равинска подготовка... и душевна и емоционална сигурност.“ Аман от прашасала история. Отгръщам страницата.