Не само юдаизмът си има минало - и аз имам минало с юдаизма, обща история, която не споделям с, да речем, будизма или уика. Това хем е добре, хем не. От една страна, имам основа, над която да градя. Подозирам обаче, че тя се клати. Юдаизмът така и не пусна корен в мен за разлика от малкия ми брат, който, едва прехвърлил двайсетте, преживя забележителна трансформация от безразличие към набожност. Не знам точно как се случи. Работата е там, че не си говорим за вяра, а неговата ортодоксалност всъщност ни раздалечи още повече, вместо да ни сближи. Когато моето семейство посещава неговото на еврейски празници, въздухът се насища със смътно, но неоспоримо напрежение. Аз прибягвам към привичната си стратегия - хумора, което само нагнетява напрежението. Веднъж брат ми ме обвини, че се подигравам с вярата му. В първия миг настръхнах, но като поразмислих, нямаше как да отрека. Само че аз се шегувам с юдаизма му не от злоба или невежество, а заради моята собствена измъчена връзка по-точно, липса на връзка - с вярата. Ако той беше станал, да речем, кришнар, без съмнение щеше да грабне вниманието ми и да го затрупам с премислени и почтителни въпроси за пътя, който е избрал. Само че, приемайки вяра, която аз съм изоставил, той задейства у мен реакция, еднакво предвидима и жалка: вината.
Собствената ми вяра ми е чужда, но не достатъчно. Знанията ми, доколкото ги има, все ми се пречкат. Нямах такива спънки при даоизма или суфизма. От юдаизма знам достатъчно, за да ме препъне. Думи на иврит, като „нефеш“ и „мицвот“, задействат дълго дрямали синапси в мозъка ми, но въпросните синапси, уморени и ръждясали, засичат. В действителност аз не знам какво значат тия думи, и никога не съм знаел.
Бях твърде зает да бягам от една религия, която считах в най-добрия случай за ненужна, в най-лошия - за излагаща, нещо като чичото, който балансира чаши на челото си на семейните ви сбирки. Само че, напомня ми Джоузеф Камбъл, бягството е безполезно. Не можем да избягаме изцяло от родната си митология, твърди той, нито е редно. „Добре е да не пускате мита, влязъл във вас като деца, защото той си е там, все едно дали го искате. Задачата ви е да превърнете този мит в красноречие. (...) Научете се да пеете песента му.“
Никога не бях го разглеждал така. С неохота осъзнавам, че това е моето предизвикателство. Да превърна юдаизма не просто в език, който разбирам, но и умея да пея. Няма да е лесно. Имам множество прекрасни качества - поне жена ми така казва. Музикалният слух не е от тях.
След известна лингвистична неразбория успявам да извикам такси. Таксиджиите до един са мароканци, веселяци, които живеят повече и разсъждават по-малко от тревожните европейски евреи като мен. Шофьорът ми знае къщата на Йедида; тя е „ВИП“, обяснява той на развален английски. Таксито дълго криволичи по шосе нагоре сред сафедските хълмове, преди да спре пред малка къщичка. Ето я Йедида: чака ме на входната врата. По телефона звучеше толкова британски, но наживо изглежда съвсем израелски. Обветрена кожа. Немирна коса. Нито един гладък ръб, а в гънката на лявото й око - нещо, приличащо на вечна сълза. Напомня ми на герой от „Хобит“.
- Тази порта е магическа. - Йедида посочва оранжевото метално приспособление пред мен. - Натисни го и ще видиш.
Натискам и то се разтваря без никакво усилие. Като магия. Не от оная, която би впечатлила Черния котарак или Джейми Вещицата - твърде е рудиментарна, - но все пак забавлява.
Йедида ме развежда из ателието си, състоящо се от книжни лавици от пода до тавана. Сред много заглавия очите ми се спират на „Свещената геометрия“ и „Съвети за дълголетие“. В центъра на всичко обаче е „Зохар“, пълното издание в 21 тома. „Зохар“ е тайнствената, практически непонятна, основополагаща творба на кабала.
- Всяка дума е златна мина. - Йедида тъкмо налива две чаши ментов чай - винаги чай, никога кафе: остатък от британското й възпитание. Тя ми разказва историята си. Родила се в набожно семейство, но никога не изпитала влечение към ритуалите.