- Имах усещането, че ги правим, защото ги правим - обяснява тя, а аз кимам с разбиране. Тя обаче била емоционална еврейка в земя, която въси вежди при прояви на емоция. Жадувала да узнае повече за вярата си, да се зарови в дълбокото. Научила сама иврит, докато пътувала в лондонското метро. Учила за анестезиолог, чувствителна към болката на другите, тя дошла в Израел през 1981-а по време на първата война с Либия. Работила в спешното отделение на болницата „Хадаса“ в Йерусалим.
- Почувствах, че мястото ми е тук. - Почувствала и че й липсва нещо духовно, но не знаела какво. По препоръка на съпруга си Марк отишла във Финдхорн, еклектичното духовно селище в Шотландия, въпреки че баща й се възпротивил гръмогласно. Това му се сторило като предателство към вярата. За Йедида, напротив, било утвърждение на вярата. – Исках помирение. Не исках да сложа духовността си в една кутийка, юдаизма си - в друга. Исках ги като една цялост.
Във Финдхорн открила каквото търсела и скоро се завърнала в Израел, вече завинаги.
- Защо Сафед? - питам я.
- Яви ми се насън. Звучи побъркано, знам, но видях една картина, в която слънчеви лъчи обливат името „Сафед“.
- Но как се увлече по кабала? - посягам да си взема курабийка.
Това, отговаря тя, е приказка за друг път. Ще ме обучава на кабала. Уговаряме се да се срещаме у дома й, точно до магическата порта, всяка сутрин в 10. Без утре. Утре е Шабат, а този специален ден притежава, както ще открия скоро, своя собствена магия.
Като една от многото иронии, които съставляват юдаизма, часовете преди деня за почивка минават в бясна дейност - бурята преди затишие. Централен Сафед кипи от енергия. Прилича на Вашингтон преди виелица. Всички трупат запаси, пришпорени от приближаващия краен срок. Сафед се е размърдал, но не хаотично. Всички са се устремили към едно и също място - по-точно едно и също време. Шабат съществува във времето, не в пространството. И аз се движа. Купувам си фалафел и бутилка вино точно преди да затворят магазините. Допада ми как продавачите, напълно непознати, пожелават „Шабат шалом“, хубав Шабат. Малко мекота в тая корава страна.
Звъни ми Еял. Звучи тревожно. Казва, че отиваме на „обиколка по синагогите“.
- Как да се облека? - питам аз.
- Няма значение. Важни са одеждите на душата.
Изкушавам се да го подкача, че моите душевни одежди са на химическо чистене - или вече не ми стават - някоя такава умнотия, но се въздържам; умнотиите, припомням си, пречат на духовния растеж.
В 17:20 Сафед потъва в тишина. Автомобилите изчезват, все едно са ги отнесли космическите кораби на елохимите. Спокойно мога да легна насред най-оживената улица. В 17:45 хотелът ми влиза в Шабат изолация. Асансьорът спира да се движи. Персоналът се изпарява. Телевизорът в съседната стая, обикновено надут здраво, млъква. С швейцарското си ножче отварям виното, последната ми трудова задача, преди Шабат да почне официално. Сипвам си чаша, излизам на балкона... и се ослушвам. Птичките пеят, едно знаме плющи, а някъде в далечината блее коза. Останалото е тишина - не някаква злокобна, а зряла, закръглена тишина с доброжелателно присъствие. По въпроса за тишината кабалистите могат да говорят доста. „Речта струва грош, мълчанието - два“, напътства ни „Зохар“. Евреите, народът на устата, имали и богата традиция в мълчанието. Кой би предположил?
В 18:37 затръбява сирена. Шабат започна официално. За първи път ще го почета наистина - и ще пристъпя в онова, което Ейбрахам Хешел нарича „светилище във времето“.
Времето. Не знаем какво да правим с него. Умеем да намираме време, губим време, отделяме време, прекарваме време или, ако се чувстваме особено отмъстителни, убиваме време.
На Шабат не правим нито едно от тях. На Шабат обитаваме във времето. Отпускаме се в това обиталище така, както се отпускаме в топлата вана след дълъг ден. На Шабат потъваме до шия във времето и нищо друго.
Поне такъв е замисълът. На някакво ниво аз, май като повечето хора, се боя от времето. Не от съществуването му, а от ограничеността му. Приравнявам време и смърт. (Всъщност ако времето беше неограничено, ако буквално разполагахме с цялото време на света, дали въобще щеше да съществува религия?) Съгласен съм с думите на Хешел, че „страдаме от дълбоко вкоренен ужас от времето и се стъписваме, когато се принудим да се изправим пред него“. А Шабат ни налага точно такъв сблъсък с времето, от онези, които обикновено губя по славния начин на Чикаго Къбс74.