Тук обаче имам по-сериозни шансове. Тук не съм сам срещу времето. Разполагам с хиляди съюзници, което променя ситуацията напълно. У дома, когато си играех с идеята да спазя Шабат, винаги ме надмогваше страхът колко неща ще пропусна: ръгби срещи, тенис мачове, пазарувания, най-новия филм, неизброими възможности за почивка и самоусъвършенстване. Рухвах пред пропуснатите ползи, цената на онова, което не съм свършил. В Израел (или поне набожната му част) Шабат няма пропуснати ползи. Нищо няма да изпусна. Мога да си изключа джиесема с ясното съзнание, че никой няма да ме търси. Мога да спра лаптопа - никой няма да тормози имейла ми.
Според Хешел реакцията ни към Шабат определя какви сме: „Какви сме ние, зависи от това, какво е Шабат за нас“. Какъв съм аз? Дали способността ми да почета Шабат, е някакъв тест, изпит, замислен да измери таланта ми да не върша нищо?
Ох, пак се включи егото. То знае как да превърне всичко, дори най-духовния порив, в шанс за самовъзвеличаване... или себенамразване. Не, заклевам се да не се поддавам на импулса. Писна ми да се тествам сам. Дори да мина всички тия изпитания, това пак ще ми струва нещо. Шабат е отвъд постижението, отвъд доброто и лошото, отвъд успеха и провала, даже отвъд действието и бездействието. Той е чисто съществуване. Поне като замисъл.
В 18:47 слизам по стълбите, наслаждавайки се на леката разгрявка, и се срещам с Еял във фоайето, както се бяхме разбрали. Облечен е изцяло в черно - черна шапка, черен шлифер - и се усмихва палаво, все едно знае нещо, което аз не знам. И сигурно е така. Последвам го по уличките на стария град.
- Шабат не се определя от това, което не правиш – казва Еял, докато крачим по опустелия калдъръм. - А от това, което правиш.
- Ние какво правим?
- Развързваме се от света, за да се свържем с Бог.
Влизаме в малка синагога, простовата четвъртита сграда с черни пластмасови столове, подредени в стройни редици, и ниска дървена преграда, разделяща половете. (Мъжете отпред, жените отзад - да се чуват, но да не се виждат.) Напомня ми на една синагога, която посетих в Ню Делхи при кратък и необясним пристъп на юдаизъм. И тя бе малка циментова постройка. Сигурно сме се сгъчкали 70 човека в нея, като в стая в детската градина. Нямаше климатик, само чифт скърцащи вентилатори, които се въртяха немощно из жежкия въздух на Делхи. Около половината богомолци бяха индийски евреи, останалите - дипломати, израелски туристи и емигранти като мене. Отвъд бетонните стени се движеше стълпотворение от други хора: към 600 милиона хиндуисти, 130 милиона мюсюлмани, няколко милиона християни, сикхи, будисти, джайнисти, парси75. В мен се надигна нещо, непознато и несъвсем неприятно. Навярно се събуждаше някакъв зародиш на духовност, както понякога се случва, когато се окажем извън естествената си среда. Или навярно бе първичен пристъп на принадлежност, древно племенно усещане, което обитава дълбините на влечуговите ни мозъци и извлича двоично наслаждение от уравнението „ние срещу тях“. Не знам, но в едно съм сигурен: друг път не съм се чувствал толкова евреин, колкото в онази топла вечер в Делхи.
С Еял си проправяме път през море от черно и рунтава кожа и сядаме. Езикът е преграда. Не разбирам дума от казаното. Еял ми намира един сидур, молитвеник, на английски и ми посочва страницата, от която чете равинът. Обичайната история за Бог, Краля на Кралете, Върховния Повелител, сила, на която да се подчиняваме и от която да се боим. Оня тип натруфен библейски стил, който винаги ме е отблъсквал. Че и трае дълго. Доскучава ми. Почвам да сглобявам план за бягство, когато върху рамото ми ляга длан. Изведнъж, без обяснения, се озовавам в кръг от потни мъже, напяващи „айе, айе, айе“. А после, също толкова изведнъж и без обяснения, почвам да напявам и аз. Донякъде, де. Чувствам се като шарлатанин, като духовен позьор. Страх ме е, че всеки миг някой в тълпата ще извика: „Ей, тоя не е истински евреин! Той само мотолеви! Въобще не знае какво прави!“.
Ала не става тъй. Вместо това малката синагога се насища с чувство за радост, макар да не мога да определя дали е племенна, или духовна. След още малко напеви мъжете започват да редят молитви. Сгъвайки колене, те се люлеят напред-назад бързо, трескаво, все едно страдат от невроза. Чувствам нуждата да се присъединя, отчасти за да „бъда тук сега“, отчасти за да облекча непоносимия зов на конформизма. Поклащам се напред-назад ужасно притеснен и се сещам за оня синдром, при който сираците, лишени от физически ласки, придобиват навика да се люлеят напред-назад. Самоуспокояващо поведение, наричат го психолозите. Замислям се дали еврейските молитви - а и всички останали духовни упражнения – всъщност не са самоуспокояващо поведение за възрастни. И ако са: какво лошо има?