Връщам се на пластмасовия стол. Сядаме. Ставаме. Пак сядаме. Струва ми се, че го правим страшно дълго.
- Това беше само въведение - прошепва ми Еял. – Сега почва истинската молитва.
О, не. Няма да се справя. Докато изчаквам, оглеждам шапчиците пред очите ми. Има прости плетени кипи, дръзки дъгоцветни кипи, големи черни, които покриват цялото теме, елегантни сламени шапки и огромни калпаци. Едно момиченце, сигурно двегодишно, се гуши в скута на баща си, играе си с брадата му и сочи някакъв мъж с такъв гигантски калпак.
Усмихва се - и как иначе? Сигурно й се струва, че на главата на човека се е настанило едричко животно. В тоя миг си давам сметка, че от всички тук тя се радва най-много.
Връщаме се пеша до къщата на Еял. Надолу по хълма. Честъртън пак цъфва в ума ми: „Човек, който пропадал ли, пропадал, докато в един мистериозен момент не започнал да се изкачва нагоре“. Колко надолу още трябва да пропадна аз, преди да сменя посоката?
Къщата на Еял е хубава и семпла. Запознавам се с жена му Натали. Внимавам да не й подам ръка. Спазвам стриктна политика, когато се движа в религиозни среди. Никога не подавам ръка на жена, ако тя не посегне първа. Натали не посяга.
Натали е „бал чува“, възвръщенка към вярата си. Родена във Венецуела, тя израснала в напълно светска среда, като Еял. После, на път към колежа й в Бостън, се отбила за малко в Ню Йорк. Нейна братовчедка й предложила да гледат заедно равина Шниърсън, водач на сектата Любавичи. Според последователите му той си остава съвременен месия. Натали никога не била чувала за Шниърсън, нито й било интересно да го вижда, но с неохота се съгласила - да не троши хатъра на братовчедка си. Чакали го с часове и накрая се появил. Погледнал я в очите и й пожелал успех в религиозното училище. Какви ги дрънкал? Религиозно училище? Натали отивала в Бостън да учи архитектура. Но онези очи, онези сияйни очи, й повлияли необяснимо и тя - изненада - взела, че се записала в религиозното училище за ужас на майка си. Това се случило преди години. Сега Натали има осем деца, носи перука и седи зад преграда в синагогата.
Осем деца! А, нищо работа, махва тя. Съседите имат 19.
- Как се справят родителите? - питам аз.
- Мъжът си е добре; той приема всичко много леко.
- А жената?
- Тя изглежда вечно уморена.
Сядаме на здравословна вечеря от пресни салати, риба тон, хумус и други блюда, които прокарваме с „Фанта“ от големи пластмасови бутилки. (Не знам каква е връзката между ортодоксалните евреи и „Фанта“, но определено има.) Забелязвам, че масата е разделена - момчетата от едната страна, момичетата от другата. Присъства и един млад мъж, Асаф. Има буйна брада, дълги „пайот“, кичурчета коса, които висят под ушите му, и спокойни кафяви очи, които казват: „Знам разни неща“.
Натали донася още храна. Смятах, че салатите, хумусът и рибата са основното ястие, и ги поглъщах с подобаващия апетит, но те били само аперитивът.
- Също като молитвите в синагогата - отбелязва Еял сухо.
Бъбрим си за дреболии. Натали споделя колко й харесва животът в Сафед, но се тревожи, когато децата й тийнейджъри ходят на плаж.
- Опасно е. Може да има араби. - казва го със същия тон, с който друг би заявил: „Във водата може да има акули“. Забележката й ме разтърсва и ми припомня, че под несъмнено духовната повърхност на Сафед се спотайва оня стар кошмар: племенното разделение. В мен се надига гняв, но не искам да обидя домакините, поне не директно. Затова прибягвам към любимата си тактика в такива случаи: пасивната агресивност.
Разказвам им за флиртовете ми с различни невернически Богове: будизма, даоизма, католицизма и - за капак - исляма. Впускам се в обширни подробности, с ясното съзнание че търсенията ми представляват вид ерес. В стаята се възцарява неловко мълчание.
Най-накрая заговаря Асаф. Иска да ми разкаже един виц. Хубаво, нека повишим малко градуса.
Имало един евреин, Мойше. Веднъж Мойше решил да стане католик. Та отива той до местната църква и казва: „Отче, искам да съм католик“.
„Няма проблеми - отвръща свещеникът. Поръсва Мойше с вода и повтаря три пъти: - Вече не си евреин, ти си католик.“
После го отпраща, но предупреждава: „Католиците ядем риба само в петък. Разбра ли?“
Мойше потвърждава. Само дето след няколко дена, в сряда вечерта, страшно му се прияжда риба. Не може да устои и се промъква до местния ресторант. Там обаче го засича свещеникът точно когато Мойше се нахвърля върху купчина рибешко филе.
„Мойше! Какво правиш? Казах ти да ядеш риба само в петък.“
Мойше, без да му мигне окото, отговаря: „Това не е риба. Това е морков“.