„Какви ги приказваш, Мойше? Нали виждам, че е риба.“
„Ама не е. Поръсих го с вода и казах: ти не си риба, ти си морков, ти не си риба, ти си морков...“
Всички на масата се усмихват. Освен мен. Как да си тълкувам тоя виц? Че съм риба и винаги ще бъда? Или че съм морков с рибешки наклонности? Или някакъв морково-рибен хибрид? Очевидната поука от историята е: иди медитирай с будистите, практикувай йога с хиндуистите, моли се с мюсюлманите, ако имаш нужда, но накрая ще се върнеш. Имаш нефеш, еврейска душа, и нищо няма да промени този факт.
Докато вървим обратно към града, с Асаф си говорим. Той ми казва, че до неотдавна е нямало да го позная. Имал расти до задника и щур нрав. Вършил бил всичко, всичко, като интонацията му ми подсказва, че ще е неразумно да любопитствам какво включва това всичко; моят „ограничен американски ум“ може да избухне.
По отношение на юдаизма бил като мен. Смятал, че Тората е куп тъпи правила - нещо като затвор, - но после осъзнал, че всъщност не, затворът е този живот. Отговорът на всички житейски загадки може да се открие в Тората, уверява ме Асаф, а после ме поглежда с най-спокойните немигащи очи, които съм виждал, и добавя:
- Всичко е наред.
Следващата сутрин. Денят Шабат. Няма какво да се върши, къде да се ходи. Усилията са безполезни. Затова си лежа в леглото, чета за кабала и слушам звуците от еврейски молитви, долитащи в стаята ми като хладния ветрец в някоя августовска вечер. Наслаждавам се на един ден свещена пустота. На другата сутрин се изкъпвам и се приготвям за първия официален урок по мистериите на кабала при Йедида.
Не знам какво да очаквам. Йедида ми хареса. Изглежда доволно разумна и достатъчно скептична (нали е лекар), но има голямо суфистко сърце и чувство за хумор... макар и от причудливото британско, допълнително усукано след няколко десетилетия в Израел.
Таксито ми пухти нагоре, нагоре, нагоре, накрая ме оставя пред дома й. Натискам магическата порта и влизам в градината. Йедида ме чака. Изглежда ужасно бодра, чак подозрително. Имала си една привичка, обяснява тя. Да се събужда в 5 сутринта, да си свари чай от мента, да седне в люлеещия се стол и да каже шема, най-важната еврейска молитва, наслаждавайки се на тишината, преди децата й да се разшават и да настане хаос. Не медитира. Моли се.
- Аз съм еврейка. Мълчание не практикувам.
Да, мисля си, с Йедида ще си паснем супер.
Изпраща двете си дъщери на училище. Големите й синове, Съфи и Иги, са в израелската армия. Съфи е в танкове. Тя така казва - „в танкове е“, все едно живее в самия танк... а може и така да е. Иги правел нещо друго, което не разбрах, макар че почти сигурно няма връзка с танковете.
Преди четири години всекидневието на Йедида се променило драстично и необратимо. Една вечер, след като децата си легнали, й направило впечатление, че къщата е необичайно тиха. Къде бил мъжът й Марк? След кратко търсене го открила в тоалетната, покосен от внезапен инфаркт. Един внезапно изличен живот. Просто ей така. Дълго време се обвинявала сама, с лекарското си образование, задето не забелязала как нещо не е наред, как апатичността му през оная вечер не се изчерпвала до грип или недоспиване.
Научавам всичко това, преди да отгърнем и една книга или дори да споменем „кабала“. Седим в ателието й. Голямо вълнено одеяло закрива бюрото. Тя слага чайника да свари мента. Предлага ми курабийка. Приемам и външният свят избледнява.
За мен е чест да ме учи Йедида. Тя си подбира учениците внимателно. Не взима хора, интересуващи се от „магическа кабала“ Не приема нетърпеливци, дирещи „незабавен Бог“. Но пък приема хора в криза или такива, които „не знаят защо са евреи“. Объркани риби, изгубени моркови. Хора като мен. Сипвайки още чай, тя ме предупреждава, че работата няма да е лесна.
- Тук не любезничим. Няма муци-пуци. - Това го ползва често. Муци-пуци. Не знам дали е термин от кабала, заемка от британския или нейна си измислица. Но ми харесва.
- По време на урок е важно да не спираш да дишаш. – Сега звучи като Йедида Анестезиоложката, а не като Йедида Кабалистката. Разтваряме книгите. Чета на глас, а тя слуша внимателно и поправя даже най-дребните ми грешки. Трудно следя смисъла. Постоянно се говори за съсъди и светлина и „волята да получиш“. Последното ме обърква най-много. Самият аз никога не съм имал проблеми с желанието да получа. Препъва ме даването.
Не е толкова просто, обяснява Йедида. Има различни начини на получаване. Може да получаваш неохотно, презрително, дори агресивно. А може и с любов. Повечето религии наблягат на даването, но кабалистите считат получаването за по-важното - и по-трудното за усвояване - изкуство.