В кабала думите са важни. Но и хлъзгави. Често онова, което чуваш, го няма. Йедида дава нови по-смислени тълкувания на думи, които винаги са ме обърквали, отблъсквали. „Мелах“ например буквално значи „крал“, но според нея всъщност се отнася за „канала на добротата“.
- Ама аз все си представях човек с дълга брада и пищна корона.
- Защото не знаеш шифъра.
„Зохар“, като повечето кабалистки текстове, е шифрован. Нищо не е каквото си го мислиш.
- Тоест все едно се опитвам да чета китайски?
По-лошо, отговаря Йедида. Думите са разпознаваеми, но значенията им са разбъркани. Текстът е умишлено подвеждащ. Това ми се струва странно, а може би и жестоко. Но кабалистите са имали причина за него. Според равините тези учения притежавали такава сила, че представлявали реална заплаха за неподготвените да ги получат. Зашифровайки писанията си, равините стигали до „правилните“ хора, а всички други пренебрегвали историите им като приказчици за крале и короните им. Затова съвременният кабалист е преди всичко майстор-дешифровчик.
Йедида обожава процеса, не въпреки препятствията, а именно заради тях. Не е мазохистка, уверява ме. Просто знае нещо, което повечето от нас винаги са подозирали: незаслужените прозрения се забравят лесно. Към нас ги свързват здраво собствената ни кръв и пот; те са, които не позволяват на тия струйки бистрота да отлетят в космоса. Може да й отнеме цял ден да схване едно изречение, но след това изречението й принадлежи, завинаги.
Сипва се още чай, ядат се още курабийки. Захващаме се с основните положения, но даже те се оказват сложни. Какво е кабала? Не е корпус знания, обяснява Йедида, а начин на съществуване. Не е какво правиш, а как го правиш. По-точно как „се поставяш в състоянието на съзнание, за да бъдеш вдъхновен“.
- Вдъхновен от какво?
- Остави „какво“-то. Фокусирай се върху „как“.
Добре, тая игра я знам.
- Как се увлече по кабала? Обеща ми приказка.
Йедида отпива от чая си, после се впуска в история, достойна за някой влъхва. Случило се на ярцайт на баща й - годишнината от смъртта, отбелязвана от всички евреи. Двамата не били в добри отношения, когато той починал. Така и не й бил простил за ходенето до Финдхорн, духовното селище. Както се случва често, Йедида имала недовършена работа с мъртвите. Посетила един равин в града и обяснила, че иска да отбележи някак смъртта на баща си. Той й предложил да запали свещ или да дари пари за благотворителност. Двете идеи не я грабнали. „Добре - рекъл той, - ела при пещерата утре.“
Йедида познавала мястото - вътре в една синагога, посветена на равин Лурия, лъва на Сафед. Но защо да иде там? Не знаела. Все пак отишла. В пещерата равинът й подал някаква книга и й рекъл да чете. Тя зачела. Думите били хем познати, хем не. „Знай, че преди да бъдат сътворени всички твари, една-единствена светлина изпълвала цялата реалност. И нямало пустота, а всичко било изпълнено със същата простичка светлина на безкрая, и нямало ни начало, ни край. Всички и всичко били една простичка светлина.“
Думите я ударили „като атомна бомба“. През следващите три дена не можела да върши нищо. Била в състояние на пълен хаос. Не можела да спи. Не можела да яде. Не можела да се грижи за децата си.
„Какво става? - попитала равина, като се срещнали отново. - Аз напълно блокирах.“
„А, това е хубаво - отвърнал той. - Много хубаво.“
,Не какво му е хубавото?“
Равинът обяснил, че когато се катериш по стълба, трябва да пуснеш едната пречка, за да се хванеш за следващата, и има един промеждутък - толкова кратък, че обикновено не го забелязваме, в който вече не държиш старата пречка, но още не си уловила новата. Този промеждутък, този хаос прилича на родилните болки. А думите в пещерата? Те били от „Зохар“.
Йедида разбрала, че е открила своя път.
- Леле - възкликвам аз смотано. - Толкова си била убедена?
- Абсолютно проумях, че съм родена да уча тая материя, че съм чакала прераждане подир прераждане за нея.
- Леле - повтарям аз още по-смотано, с речник, сведен до междуметия. Може би и аз се намирам там, между пречките на стълбата, без посока. Къде е следващата пречка? И как да знам, че ще успея да се хвана за нея, вместо да полетя към ужасяваща смърт?
Всяка религия си има предание за сътворението и кабалистите не правят изключение. Техният мит не отстъпва по колорит и фантазия на останалите. Според него Господ на практика изтървал вселената. Тъкмо я създавал, когато - опа! - тя се пръснала на парчета. Сега живеем сред тези отломки и носим задължението да поправим света, да върнем Хъмпти Дъмпти76 на мястото му. Оттам едно от ключовите понятия в кабала (и юдаизма като цяло) е „тикун“, поправянето. Кабалистите вярват, че всеки от нас има индивидуална мисия – да участва в поправянето на света, като оправи себе си, съзнанието си. Съществува ефект на умножението, твърдят те. Всяка мицва (добро дело), извършена във физическия свят, резонира в божествените сфери.