Дейвид ми напомня на Уейн от Статън Айлънд. Търпелив. Чувстващ се удобно в кожата си. И двамата са евреи по рождение. Единият се отделя и намира дом при будизма. Другият се отделя, а после се връща при собствената си вяра, макар и във вариант „направи си сам“. Уилям Джеймс би казал, че и двамата са преживели „преобръщане“ - това, което той определя като „процеса, постепенен или внезапен, при който разделената или осъзнато грешаща, малоценна и нещастна същност става обединена и осъзнато права, пълноценна и щастлива“. В този смисъл Дейвид е приел наново собствената си вяра. Такива неща са възможни. „Преобръщането“ в крайна сметка включва смяна на посоката, а ние можем да се насочим далеч от нещо или към него, или, както ме научиха суфиите, да се въртим в кръг, връщайки се там, откъдето сме тръгнали, хем същите, хем различни.
Според обясненията на Дейвид Бог е създал този оплескан свят, строшавайки съсъдите нарочно, за да ни осигури миг за учене, върховния миг за учене, възможност всички ние да вършим Божията работа. Идеята, че Бог се нуждае от нас, продължава да ме интригува. Така ли е наистина? Не точно, отговаря Дейвид. Бог се нуждае от нас, както учителят - от ученици. Ако госпожата в детска градина на дъщеричката ми й даде домашно, примерно да нарисува крава, тя не се „нуждае“ от помощта й. Може и сама. Но тогава дъщеря ми няма да се научи как се рисува крава.
Семейството, продължава Дейвид, е къде повечето от нас упражняват тикун, поправянето. Спомням си за думите на брат Криспин: семейството ти е твоето апостолство. Осъзнавам, че съм виновен, задето търся духовната си храна другаде. Слагам семейството в една кутия, духовността в друга. Не е така, твърдят тия двама души. Кутията е една.
Разказвам на Дейвид случката в Токио - как се събудих в състояние на върховна радост, повтаряйки: „Не знаех, не знаех“. Той ме изслушва внимателно и без коментар, после отива до една лавица и вади солиден том. Разгръща го директно на страницата, която търси. „А като се събуди Яков от съня си, рече: Наистина Господ е на това място, а аз не съм знаел.“
Откъсът е от Библията (Битие 28:16). По-късно Яков се прекръстил на „Израил“, което значи „онзи, който се бори с Господ“.
- Интересно - Дейвид кривва глава назад и повдига вежди.
- Стряскащо - обаждам се аз, пак изгубил дар-слово. За няколко кратки дена Сафед успява там, където други са се проваляли цял живот: да ме накара да млъкна.
Дейвид се съгласява да ме учи на кабала. Малко се чувствам все едно мамя Йедида... да, знам, че е глупаво, ама какво да направя. Уроците с Дейвид са напълно различни. Той ползва понятия като „кабалистичната наука“, каквито не мога да си представя в устата на Йедида. Дейвид чертае диаграми на сефирите, десетте еманации на Бог, които ми приличат на химията в гимназията и ми създават главоболие по същия начин. А самият шифър се оказва даже по-сложен, отколкото загатна Йедида. Кабалистите вярват, че всяко изречение, дума, буква и дори знак за акцент в Библията на иврит съдържат скрит смисъл, който може да бъде разшифрован, ако на всяка дума припишем числена стойност. Счита се, че думите със сходни стойности са свързани по някакъв начин.
Уроците ми при Дейвид са изумителни и винаги си тръгвам от ателието му интелектуално заситен, но половин час покъсно пак се чувствам объркан. Той ще говори например за определена сефира и връзката й с Ейн соф, и аз ще я проумея, ама наистина, за десетина минути, а после - пуф! - няма я вече. Нищичко не остава. Туршията обаче добре засища.
Дните ми в Сафед влизат в коловоз. Сутрин правя набег за кафе, после отивам с такси при Йедида. Взимам си почивка за обяд, ям мистичен фалафел, пия „кафе наопаки“ и се опитвам да смеля наученото. По някое време следобед се отбивам в ателието на Дейвид за домашна туршия и метафизика. Дейвид храни ума ми, Йедида - сърцето.
Любимият ми период е късният следобед. Тогава сафедският въздух е най-благ, а сафедската светлина - най-ярка. Най-близо до рая. Сядам на балкона в хотела, пуша екзистенциалните си пурети и чета текстовете на големите кабалисти, които само преди няколко столетия са крачили по същите тия улици и са си задавали същите тия въпроси: Откъде сме дошли? Какво се случва след смъртта? Защо не може да си намериш хубаво кафе в тоя град преди 8 сутринта?
Пред кабала останалите религии, които съм пробвал, изглеждат като детска игра. „Влудяващо абстрактна“ я описва поетът Роджър Каменец. (Когато поет те обвини в неяснота, нещата наистина са назлели.) Ако кабала бе част от друга вяра, убеден съм, че евреите щяха да я отхвърлят като някакви врели-некипели. Не и сега обаче. По думите на един ортодоксален равин: „Кабала е пълна глупост, но е еврейска глупост, тоест заслужава внимание“.