Аз най-сетне открих път, който почита любовта ми към книгите... и все пак още се чувствам изгубен. По-изгубен от всякога. Едно е да се проваля в будизма или даоизма, съвсем друго - в собствената си вяра, особено след като наистина правя усилия. Проклетият шифър е виновен! Староарамейски, преведен на иврит, преведен на английски - и от самото начало умишлено заблуждаващ. Бие на някаква извратена игра на развален телефон, в което не би имало нищо лошо, ако можех просто да нарека съседа си лунатик - но не мога.
Да, много е интересно - както например е интересен ядреният синтез, - но къде ме води? Как ми помага да облекча притъпената болка в сърцето ми? Или да си намеря хубава чаша кафе „не наопаки“? Оставям книгата и се взирам към хоризонта: няколко рехави облачета, една наблюдателница на израелската армия, едно шосе, което разсича кафявите хълмове, подобни на гърбове на спящи животни. После виждам ястреба. Той се носи по въздушните течения с изключителна лекота, движен не от усилия - крилете му изобщо не помръдват, а от интуитивното си разбиране на законите на термодинамиката. Ето един пример за чист у уей, действие без усилие. Умът ми се понася към Лао Дзъ, Джуан Дзъ и кротката мъдрост на Пътя. Не. Онова беше друго преживяване, друго място. Сега се намирам в Сафед. „Бъди тук сега, Ерик, постави ума си в тялото“, би ми казал Уейн от Статън Айлънд. Не, това беше Катманду и будизмът. Отново грешната религия. „Слушай сърцето си, Ерик.“ Не, не, това е суфизмът.
Главата ми се замайва - по часовниковата стрелка, мисля, в посоката на будистите, но не съм сигурен. Не съм сигурен в нищо. Може би страдам от онова, което психиатърът и писател М. Скот Пек нарича „духовно объркване“. Да не би сборът от всички тия религии, които съм пробвал, да е по-малък от частите им? Да не съм взел свръхдоза Бог? He-смълчаният глас в главата ми ме ръчка, подиграва ми се. Просто вземи книгата, оная ей там, „Кабала и съзнание“. Прочети я и всичко ще ти стане ясно, будалка ме гласът. Да, това трябва да направя.
Някой, не помня кой, беше казал, че в духовната област няма задължение. В мига, в който си кажем „трябва да направя това“, каквото и да е „това“, колкото и благородно или терапевтично да бъде, играта свършва. „Трябва“ е издебнало от засада повече духовни пътешествия, отколкото всички гурута шарлатани, ню ейдж нелепости и мисловни каши, взети заедно. Затова оставям книгата и вдигам очи към ястреба. Гледам го дълго. Не знам колко дълго, но когато най-сетне решавам да се прибирам, той още е там, носи се и се гмурка като дете, което играе в прибоя.
Запознавам се с Барух, музикант, който, подобно на други хора наоколо, изглежда щастлив, по-щастлив, отколкото е позволено на евреите. Сядаме на раздумка в хола му, пещероподобна стая с извити тавани и картини на починали равини по стените. Раздумката потръгва. Вече се глася да си ходя, когато той ме кани на миква, еврейска ритуална баня. Никога не съм ходил на такова нещо. Защо ми е? Водата ме притеснява - плувният ми стил се описва най-точно като контролирано вършеене, - както и юдаизмът. Не е чудно, че комбинацията от двете никога не ме е привличала особено.
- Не си бил на миква? - пита Барух невярващо, както биха реагирали приятелите ми у дома, ако им кажа, че никога не съм ял суши или не съм ходил на масаж с вулканични камъни. - Пропускаш нещо магично - сега в окото му проблясва искричка. - Понякога чета някакъв откъс и не го проумявам, нищо не му вдявам, но щом се топна в миква, изведнъж ми се изяснява. След топването в миква, продължава той, слънцето грее по-ярко.
Спечели ме още с „магично“. Като бонус към мистичното естество на предстоящото преживяване може да броим и факта, че думата „миква“ има същата числена стойност като „утроба“. Така според кабалистичното тълкуване ми предстои да се завърна в утробата - нещо, за което се каня от доста време.
Барух ми разкрива и друго тълкуване: ще се преродя не във физически смисъл, а на нивото на съзнанието. Това са страшно високи очаквания към една вана с вода, но вече зная, че такъв скептицизъм няма да ме докара доникъде. Не виждаме онова, за което сме убедени, че не съществува.
Спускаме се по тясна пътека до малка семпла постройка. Плащаме няколко шекела на пазача и влизаме. Пред нас се сушат хавлии, а няколко крачки по-натам ни чака басейнче с размер на гореща вана: миква. Отвън чувам вятъра и чуруликането на птици.
Вече съблечен, Барух се навежда и допира чело в напукания син каменен под. Поглежда ме с изражение: „Твой ред е“. Признавам му, че не знам какво да кажа.
- Просто бъди честен. Молитвата е умение, а всяко умение изисква голяма честност.