Не си го бях мислил така. За мен молитвата винаги е представлявала някакво изпитание - не на Божиите способности, а на моите. Коленича гол с десния крак и изричам наум единствената дума, която ми хрумва, тази, която Уилям Джеймс счита за двигателя на всички религиозни пориви: „Помощ!“
Водата е освежаваща. Затварям очи, преди да се потопя. Ако това е утробата, въобще не я помня така. Толкова топла и обгръщаща.
Няколко минути по-късно сме се подсушили и крачим нагоре по хълма сред благия сафедски въздух. Слънцето още виси високо в небето, навярно малко по-ярко, отколкото помня... или си въобразявам.
Гледана от извънземни в космоса (елохимите например?), сцената, която описах току-що, би имала следния вид: човешко същество на средна възраст, плешиво, с леко коремче, но все пак доста добър екземпляр с оглед годините и генетичното му наследство, се съблича, докосва чело о плочките, а после се потапя във вещество, съставено от две части водород и една кислород и наричано от земляните „вода“. Това описание е съвършено точно. То обаче е непълно, защото не включва един важен фактор: кавана, умисъла. Кавана свързва низшето физическо действие с по-общия смисъл. Кавана обяснява защо някои подаръци възприемаме като подаръци, а други – като нещо задължаващо, услуга за услуга. Законите ни негласно се съобразяват с кавана. Обвиненият в предумишлено убийство получава по-сурова присъда, отколкото човека, убил без умисъл. Кавана, вярват кабалистите, е често липсващата част в съвременния юдаизъм. Някои дори считат, че да изпълниш мицва, заповед, без подходящия умисъл, е по-лошо, отколкото да не я изпълниш въобще.
Нова сутрин, нова среща с Йедида. Беше ме предупредила, че ще се занимаваме с „кръгообразно обучение“ и, о, колко права се оказа. Уроците ни приличат на медузи: пихтиести, без ясна структура, но пък успяват да се движат напред.
Четем от „Зохар“ или някой равински коментар по него, правим пауза за чай и бисквити, разправяме си забавни истории от странстванията или семействата, изчитаме още един откъс, сваряваме нов чай и така неусетно отлитат два часа.
Не знам как да класифицирам времето, което прекарваме с Йедида. Официалната версия е, че ме учи на кабала, но тя се явява и терапевт, варител на чай, диспечер на таксита, приятел. През цялото време споделя неща, които са невероятно мъдри или очевадни - или и двете, нали мъдростта е преоблечен здрав разум. „Не можеш да танцуваш на един крак“, изрича една сутрин. „Започни, където си“, съветва друга. Някои нейни думи отначало нямат никакъв смисъл - „Обратното на тъгата не е щастието, а яснотата“, - но после, на чаша „кафе наопаки“, зазвучават истинно. Други ме карат да се усмихвам, например като ми предложи да „си почивам в Бог“, и аз веднага си представих Всемогъщия като одеяло от гъши пух. Трети загатват за добронамерена тайнствена сила. „Нуждите ти ще бъдат удовлетворени, но по неочаквани начини, такива, които никога не са ти хрумвали.“
Конкретно днес имам въпрос, който се глася да питам отдавна, но все не събирам смелост. Задавал съм го на други раелци, уиканци и прочие - без колебания, но тук, при собствената си вяра, ме дострашава. О, да му се не знае. Отпивам решителна глътка чай.
- Йедида, прости ми, но може ли да питам нещо, което може да прозвучи леко, ами, богохулно?
- Уха, обикновено тия са най-сладките - тя се привежда към мен на стола, като тийнейджърка, жадуваща да чуе найпресните клюки.
- Ами, ако всичко това се окаже, така де, пълни глупости? Ако са те подвели? Ако всички кабалисти са били подведени и „Зохар“ е просто, нали се сещаш, фантастична измишльотина на някой равин, напушен с трева в пустинята? - стягам се в очакване да бъда нахокан, но не съм познал.
- Много хубав въпрос - отвръща тя, съвсем искрено. – На ученичките си казвам да се запитат следното: „След като изучавате кабала, по-търпеливо ли се отнасяте към съпруга си, към децата? Ядосвате ли се по-рядко?“. За мен отговорът е „да“.
Друг акцент, друг Бог, но пак същото отношение като на Уилям Джеймс отпреди век: „Истината е онова, което върши работа“.
Чудесно за Йедида, която поддържа близки отношения с Бог, но при мен е друго.
- Ние не си говорим, аз и Бог.
- Не ти вярвам.
Права е. Той ми проговори веднъж, оная нощ в Токио, но вече не се обажда.
- Виж... Той просто не се интересува от мен толкова.
- Задръж за малко. Ти как си представяш Бог?
Разказвам за двата напълно различни образа: Бог като Космическия баща, с дълга брада и така нататък, или пък Бог като Безкрайното все-тая-к‘во, млечна мъглявина, безформена, но смътно добронамерена. Едно от двете.