- Но има и трети образ, ето такъв: твоята вътрешна същност и същността на Бог са едно.
- Имаш предвид, че аз съм Бог?
- Има част от теб, да, която е Бог - нарича се „душа“. Едно от най-полезните неща в кабала е, че изрично казва, че не знаем какво е Бог. Не може да разберем какво е Бог, даже най-висшите ангели не могат. Но Бог се проявява в деянията си, разбираш ли? При някои Бог се проявява в творчество. При други - чрез семейството или доброволческа работа. При теб бих казала, че Бог ти говори най-много чрез подбора на хора, които срещаш.
- Наистина срещам интересни хора.
- Така е. Направо е смайващо. И явно имаш вътрешна насочваща система, вътрешен джипиес, който някак те тласка в правилната посока. За мене това е феноменално. Мисля, че Бог всъщност ти говори. Само дето ти не го наричаш Бог.
- Значи с Него си говорим?
- Да, и всъщност си мисля, че Бог много те обича. Не знам защо. Но те обича.
- А тъгата ми?
- Тя е кипа, черупка.
При една от последните ни срещи Йедида ме научава как да се моля. Принципно не съм смятал, че такова нещо се учи, също като дишането или мастурбирането. Или знаеш как се прави, или те чакат огромни беди. Не, уверява ме Йедида, молитвата се учи. Първо на първо, обяснява тя, синагогите са хубаво нещо, ала ненужно. Тя не ходи там често. Ателието й е нейната синагога, люлеещият се стол - олтарът.
- Молитвата е подвижна - казва тя и, естествено, има право. Живеем в свят, който боготвори мобилността, както свидетелстват всичките смартфони, но като цяло упорстваме, че Бог е ограничен до определени сгради. Не, Всемогъщият със сигурност е минал на безжичен вариант.
Както е споменавала преди, Йедида започва деня си с шема, майката на всички еврейски молитви. Тя е благословено кратка, но изключително силна. Луй, Израил, Господ е нашият Бог, Господ е Един.“ Йедида харесва тези думи, но не толкова, колкото следващите: „Обичай“.
- Добре, ще го кажем ли?
Сценичната треска очаквано се задейства. Да говоря с Бог, ме смущава, особено като си мисля, че Той всъщност може да слуша.
- А как да го кажа? С чувство?
- С умисъл. Кавана. Това е ключът към всичко.
Пак има право. Когато ни обземе чувство, сме в ролята на пътници. Пътуването може да друса или да ни хареса, но си оставаме пасивни участници. Когато вършим нещо с умисъл, ставаме шофьори - и пътници.
Опитвам, но ужасно се запъвам. Като говоря иврит, ставам пак 13-годишен, мършав и пъпчив, облечен в костюм от полиестер на моя Бар Мицва. Не искам да бъда 13-годишен отново. Веднъж ми стига.
- Сега слушай мен - тя се моли с такава страст. - „Шема Израел...“ - а гласът й е силен и звучен. Но думите са наситени и с безспорна тъга. Тази молитва, като всички други, едновременно възхвалява и оплаква, като елегия за „тъжната недовършеност на живота“, както пише Имануел Кант.
- Опитай отново, с всичкия си чазак.
Нямам представа какво е „чазак“, но влагам всичко от себе си. Този път се получава по-хубаво, по-истинско.
- Много добре - Йедида звучи като учителка, която хвали някой по-бавен първолак. - Сега ще те науча на малко истинска кабала. - Тя отново произнася молитвата, но този път гласът й ту крещи с пълно гърло, ту шепти. Шепотът обаче е не по-малко наситен; всъщност е ио-наситен, понеже вмества същото количество енергия в по-малък съд.
Молим се отново и отново, гласовете ни се издигат и спадат заедно, докато урокът не приключва. Аз пак се измъквам през магическата порта и поемам с таксито надолу, надолу, към Сафед и кафенето, където ме чакат мистичен фалафел и „кафе наопаки“.
По-време на един от последните ми уроци с Дейвид зървам в кухнята му чаша за кафе, която преди я нямаше. На нея пише „Кабала дрън-дрън-дрън“. Неговият приятел Даниел, грънчар, направил няколко такива, но само няколко, и двамата обикновено ги държат на скришни места, да не би външните хора да заподозрат, че всичките тия „еврейски глупости“ са си точно това. Съществуването на чашите обаче носи приятен полъх на самоирония сред кабалистите. Те минават теста на Честъртън: умеят да се надсмиват над себе си.
Оказва се, че Дейвид много обича религиозния хумор. Един от любимите му вицове разказва за равина и ноктите му.
Учениците в една йешива, еврейска семинария, забелязали, че главният равин винаги си реже ноктите, след като се изкъпе в миква, а не преди това. Те се озадачили - такъв навик със сигурност криел някаква важна тайна.
- Равине - запитали го накрая, - защо режеш ноктите си само след като се изкъпеш в миква, а не преди?
- Защото - тук равинът замълчал драматично - след банята стават по-меки.
От всички капани по духовния път най-опасно е престараването, откриването на дълбок смисъл в събития или хора, където няма такъв. Тъй усърдно търсим големите знаци, откровението, че пропускаме дребните, зърванията на божественото, които, взети заедно, може да доведат до нещо наистина величествено. И въпреки интелектуалния подход на Дейвид към ученията, кабала, като всички мистични традиции, си остава ярко лично, изцяло субективно преживяване. Както отбелязва Гершом Шолем, известният изследовател на кабала: „Абстрактен мистицизъм не съществува“. Ето кое прави мистичния път толкова изкусителен - и фрустриращ. Всички въпроси за прозренията, достигнати от друг човек, неминуемо предизвикват отговора: „Абе, трябваше да си там“. Хубаво, мисля си, ами като не бях?