На последния ми Шабат в Сафед Дейвид ме кани да му правя компания в крачещата медитация.
- Крачеща медитация? Звучи ужасно будистки - отговарям аз.
- Така е, но е и еврейска.
През 16 век равинът Лурия, считан от мнозина за мистичен гений, често излизал пеш със стотиците си последователи в полето извън града и посрещал Шабат, както поданици посрещат кралицата си.
С Дейвид отиваме до началото на една пътека, където ни чака приятелят му Даниел, грънчаря. Слънцето тъкмо се плъзва зад хоризонта. Сирените за Шабат вече са вили. Денят за почивка е започнал официално. Тръгваме полека, бъбрейки за дреболии. Сафедски дреболии обаче - в случая, дълго обсъждане на етимологията на сегашната дума за „електричество“ на иврит. Не за първи път се питам дали тези хора са способни на маловажни мисли. Цялата тая задълбоченост сигурно измаря. (По-късно с радост установих, че Дейвид си пада по понички и ръгби. Още има надежда за него.)
- Така - казва Дейвид, спирайки на един завой. - Започваме оттук.
Задачата е лесна. Трябва да вървим бавно, много бавно. И осъзнато. Да поемаме въздух на всяка крачка. Вдишване, крачка. Може и да съм вербален тип, но с толкова математика ще се справя.
Почваме. Вдишване, крачка. Вдишване, крачка. Излизам начело, което за момент ме опиянява... преди да осъзная, че не е добре, не и сега. Сега водим нещо като състезание наобратно, в което ще победи най-бавният. Само дето тук не се стремим към победа. Стремим се към осъзнатост. По тази точка будистите и кабалистите са в съгласие. Кабалистите обаче я доразвиват. Не просто осъзнатост, казват те, а освещаване.
Взимаме една ежедневна дейност - в случая вървенето - и я издигаме от физическия в божествения свят. Проявяваме рая на земята. Вършим Божията работа, стъпка по стъпка.
Което, естествено, не е лесно. Отначало изразходвам огромна мисловна енергия, докато се опитвам да настроя скоростта си от обичайното търчане на нещо по-човешко. Все едно се мъча да спра някой гигантски лайнер; цялата набрана инерция има нужда от време, за да се изразходи. Почва да боли физически; усещам как всеки мускул в прасците ми се свива и удължава. Скоро обаче му хващам цаката и, фокус-мокус, даже почвам да се наслаждавам. Ясно осъзнавам не само как се движат краката ми, но и раменете, цялото ми тяло. Давам си сметка за промените в терена. Онова, което допреди го виждах просто като черен път, сега го възприемам като много посложна и разнообразна топография: упорит камък, хрущящ чакъл, мек килим от борови иглички.
Осъзнавам ярко светлината, насищаща всичко наоколо с плюшено кафеникаво сияние. Звуците също. Господи, звуците! Чувам всичко: самотна кола, профучаваща по далечна магистрала, чуруликаща птичка, молещ се човек. Къде са били тези звуци преди? Все едно съм носел звукоизолиращи слушалки като в самолетите. Тези слушалки генерират компенсиращ звук; те блокират външния шум с техен собствен. Нашите умове работят по същия начин. Пропускаме толкова звуци не защото не ги чуваме, а защото сме твърде заети да говорим - със себе си. Дърдорещите ни умове произвеждат постоянен поток от компенсиращ шум; външните звуци нямат шанс.
Сега обаче съм свалил слушалките и чувам.
Вдишване, крачка. Вдишване, крачка. Спохожда ме много странно усещане. Вече не вървя по земята. Земята и аз вървим заедно. Вървенето е - как да го опиша? - интерактивно. Земята участва дейно. Пътеката натиска, приближава ме, бута на свой ред. Владея положението, но не напълно. Освен мен има и друга воля. Прилича на ездата. Или някаква друга дейност, изискваща динамично взаимодействие. Пир Зиа, известен суфистки учител, веднъж ми сподели, че когато върви, си представя как „се люби със Земята“. Сега го разбирам.
Вече съм на последно място, зад Дейвид и Даниел. Браво.
Никога не съм се радвал толкова на тътренето и мълчаливо се заклевам да се тътря по-често. Последните думи на Дейвид бяха: „Просто се пуснете“. Гледам как двамата крачат с тази неземна, почти призрачна походка, и си давам ясна сметка за неминуемата им смърт, а и за моята. Вървят няколко крачки пред мен. Има логика. Те са с няколко години по-стари, но не много. Представям си как тримата крачим към смъртта си в този миг, като част от непрекъсната верига хора, дошли преди нас и идващи подире ни. Проумявам неизбежността на смъртта както никога досега. Заедно с нейната естественост. „Сега и винаги, и во веки веков.“ И за първи път мисълта за смъртта - знанието за нея - не ме ужасява.