След това сцената се раздвижва. Младежи навиват на руло килимите. Мъж на средна възраст с окръглено благоутробие изважда китароподобен инструмент. Научавам, че е служил в турската армия десетки години - това била „истинската“ му професия, - но по сърце бил суфия. Хората измъкват броениците си. Стаята се преобразява.
После един мъж, същият, който ни посрещна, влиза в стаята, също преобразен. Заменил е дънките с развяващата се бяла дреха на дервишите. Музиката зазвучава и той започва да се върти, отпървом бавно. Ръцете му са прибрани близо до тялото, с длани върху раменете, сякаш се прегръща сам, после постепенно започва да се разтваря, като цвете. Сега е напълно разцъфнал, ръцете - широко разперени, главата – наклонена на една страна. Запленен съм. Изведнъж спира и целува земята. Никой не пляска. Това, което видяхме току-що, беше много повече от танц.
Според суфистката легенда обичая на въртене започва самият Руми. Един ден се разхождал из пазара на Кония, когато чул удари от чук на златар. Казват, че в този звук Руми разпознал зикър - ла илаха иллаллах, няма друг Бог освен Бог – и бил така завладян от щастие, че започнал да се върти. Представям си какво са си помислили за него добрите хора на Кония тогава или по-късно, когато се въртял на погребението на свой приятел, като спонтанно честване на отминалия живот.
Сема, церемонията по въртене, е дълбоко символична. Всеки отделен дервиш, или семазен, се върти към истината, отваря се за нея. Главата виси на една страна, да не се пречка. Едната ръка се протяга високо, в един друг свят, а другата - ниско, в нашия си. При всяко завъртане дервишът казва наум: „Аллах, Аллах“. Когато са в група, дервишите се обикалят един друг, пресъздавайки движението на небесата.
Начинът, по който на Запад използваме израза „въртящ се дервиш“, например в „той тича наоколо като въртящ се дервиш“, е напълно погрешен. Въртящите се дервиши може и да изпадат в екстаз и опиянение - в суфисткия смисъл на думата, - но не губят контрол; стъпили са здраво на земята, по-здраво от повечето от нас.
На следващия ден отиваме до голяма аудитория, където ще се проведе академична конференция за Шамс, музата на Руми. Шамс несъмнено би се посмял при мисълта за подобна конференция. Той бил един от най-неакадемичните хора на тази земя, а славата смятал за бедствие. Но именно тук, в стерилния бюфет с отвратително нескафе в афифни пластмасови чашки, срещам Питер. Той е холандец - и е въртящ се дервиш, от 15 години. Взимаме си нескафе и сядаме да поговорим. Любопитно ми е как западняк като него е преборил своите „нафи“, да не говорим за прилошаването, и е усвоил изкуството на въртенето.
Стойката е важна, обяснява той, а аз чувам майка ми:
„Виждаш ли, казвах ли ти аз да стоиш изправен“. Формата има значение, продължава Питер, но понякога трябва да я разчупиш. Тя може да бъде затвор. Най-важно е онова в сърцето ти. Въртиш се в сърцето си.
- Когато си в него, наистина в него, ти си - как да го обясня? - с единия крак в този свят, с другия в онзи. Красиво е и ти се иска да продължиш вечно.
- Не ти ли се завива свят?
- Не, никога. Казваш „Аллах, Аллах, Аллах“ наум с всяко завъртане. Идва ти отвътре; разпукваш се отвътре навън. Може да стане много бавно или да го усетиш като стремително падане.
Питер добавя - и това ме изумява, - че можеш да се въртиш, без да се движиш. Тоест?
- Външната форма е следствие. Мога да се въртя и тук, докато седя.
Хубаво го оглеждам. Не ми изглежда да се върти, но кой съм аз, че да кажа? Той е плешив, с очила с телени рамки и леко коремче. С други думи, не е като да не си приличаме, и за първи път си помислям, че може и да успея. Да се въртя.
- Защо? - питам. - Защо реши да станеш дервиш?
В отговор Питер изважда тетрадка, която носи със себе си навсякъде. Била е на сина му. Починал, няколко седмици преди да завърши училище. Смазан от мъка, Питер направил каквото сигурно щях и аз: тръгнал на път. Карал колело от Холандия до Кония, без да знае какво точно ще намери тук, но убеден, че трябва да тръгне. Седмици наред въртял педалите и крещял - на боговете, на съдбата, на Безкрайното все-таяк’во. Хората, непознатите, усещали невъобразимата му болка и му помагали, давали му вода и постеля.