- Беше красиво - казва той, а в лявото му око бликва самотна сълза. - Има болка. Има красота. Има помощ.
Осъзнавам, че това имат предвид суфиите под „алхимия на агонията“. Не притъпено, а преобразено страдание.
Когато пристигнал в Кония, си намерил учител и станал дервиш. Учител е нужен, казва Питер.
- Не можеш да го направиш сам. Сам си, но не го правиш сам.
- Но това не е ли измъкване? В смисъл не се ли предаваш един вид?
- Да, да се предадеш. То е, като да мога да обичам, но и да усещам, че аз също съм обичан. А последната част е волята.
Волята не е „какво искам?“, а „какво се иска и какво може да дойде чрез мен?“ Първата стъпка е да видиш къде си. Освен това да стигнеш до някакво приемане или да приемеш, че не можеш да го приемеш.
Да приемеш, че не можеш да го приемеш. Това ми харесва много и го прибавям към менажерията от невъзможни, но мъдри изказвания. После решавам да разкажа на Питер за случката в Токио, за онази нощ на неочаквана благодат. Той слуша съсредоточено и след като свършвам, казва:
- Това е истинско. Усещам го. Знам, че е истина, защото ръцете и вратът ми настръхнаха, като го разказваше. Истина е.
- Значи не е било плод на фантазията ми?
- Не. Това е мястото, където шепнат ангелите. Никога не знаеш откъде идва. Всички велики открития са плод на мисли, за които изобретателите не са знаели откъде са се взели.
- Имаш предвид вдъхновението?
- Да, вдъхновението е като дъха или нещо подобно. Винаги трябва да се питаш: „На какво съм верен пред себе си?“
- В смисъл?
- За какво се държиш, когато всичко останало изпадне?
- Искаш да кажеш, какво остава, когато загубиш всичко?
- Да. Коя е твоята котва? Какво те кара да продължаваш?
- Ами не знам. Какъв е отговорът?
- О, това трябва да го откриеш сам. Моето е различно от твоето.
Ето от това се опасявах. Би ми се искало, поне веднъж, един от тези забележителни хора, които срещам, да ми каже точно какво да направя и точно как. Ясно е, че Питер няма да го стори, така че, когато смачкваме пластмасовите си чашки и ставаме да си ходим, го питам дали ще ме посъветва нещо.
Той взима ръката ми и я поставя върху гърдите ми: „Просто се довери на сърцето си“. Това е един от онези кинаджийски жестове, които обикновено бих пренебрегнал или подиграл. Но начинът, по който го казва Питер, толкова искрено, и болката, която е преживял и преобразувал, ме карат да му повярвам. Нещо ми подсказва, че щастието на Питер, способността му да преобразува болката, и уменията му на дервиш са свързани. Искам ги. Искам да се въртя и както става често, когато искам нещо много силно, не млъквам. Продължавам да тормозя Дилек, която ме уверява, че работи по въпроса. Всъщност ми е подбрала инструкторка, която щяла да бъде идеална за мен - била необикновена жена. Жените едва-що са получили разрешение да участват в сема, камо ли да го преподават.
Тя работи в суфи център в покрайнините на Истанбул. Напускаме Кония на следващата сутрин. Тръгвам си без съжаление, а дето не послушах Руми и го потърсих там, мисля, че ще ми прости. Той умее да прощава.
Вълнувам се от предстоящата среща с инструкторката си, но се мъча да сдържам вълнението си, като си припомням съвета на Руми: „Не анализирай въодушевлението“. Освен това съм нервен. Едно е да се вкопчиш в идеята да се въртиш, съвсем друго да го направиш наистина. Най-големият ми страх, разбира се, е, че напълно ще се проваля, но ме притеснява и че цялото това въртене ще предизвика нещо като духовно замайване или че ще влоши депресията ми, вместо да я облекчи. Възможно е. Кой знае какво ще направи тази центробежна сила с разклатеното ми душевно състояние.
Минаваме от Другата страна и пътуваме дълго. Светлината е мека и златиста. Решавам, че е добро предзнаменование. Табела пред нас гласи: „За Бога, дръжте се прилично“. До нея има малка рисунка на въртящ се дервиш заедно с изображенията на Руми и Ататюрк, които сега, в смъртта, явно са в добри отношения. Образът на Руми е обичайният. Виждал съм го навсякъде. Пълничък, със закръглено лице и гъста сива брада, главата му е поприведена надолу, очите му нещо правят, но не знам какво. Не ми стои сполучлив. Изглежда като сърдито старче, а не е бил такъв.
Срещам се с управителя на центъра Хасан Деде, известен водач на ордена на суфиите Мевлеви. Носи сако и вратовръзка и прилича повече на среден клас политик или пък собственик на казино, отколкото на суфистки шейх. Припомням си, че суфиите не се познават с просто око; понякога мъдростта е облечена в костюм.