- Добре дошли в градината на розите - поздравява Деде, гледайки ме право в очите, с онази лукава усмивка, която свикнах да очаквам от суфиите.
Следва сема, отличаваща се от всички, които съм виждал. Това не е концертна зала. Семазените са толкова близо, че чувам плъзгането на кожените им обувки по дървения под и усещам полъха от дрехите им, докато се въртят ли, въртят. Сега осъзнавам какво прави семата толкова специална: необичайната комбинация от трескаво екстатично движение и абсолютен контрол. Тя е изключително активна и пасивна едновременно. Една от семазените ме впечатлява особено: млада жена със сияещо лице. Потънала в момента, но не и в мисли. Нещо там се случва, но дори не мога да започна да го описвам. И как бих могъл, след като даже великият Руми е оставал безмълвен пред семата.
Нямам име за онуй,
що върти се
толкоз съвършено.
Запознавам се с инструкторката си. Казва се Деден. Има огненочервена коса и излъчване и поведение на източногерманска треньорка по гимнастика. Плаши ме. Сядаме заедно с нея и съпруга й, който, честно казано, изглежда много по-мек.
Той ми дава някои съвети. Първо, казва, сема не е танц, което ме поуспокоява, понеже, както споменах, съм ужасен танцьор.
- Сема е усещане за чистота, но е много трудно да се обясни с думи. Като да опиташ плод. Неописуемо, но вкусно. Мигът, когато съзнанието стане чисто. Когато се въртиш, сърцето ти постоянно е в зикър, припомняне на Бог.
Питам го как да подходя към семата, с какво отношение. Той се смее мило:
- Първо трябва да се освободиш от всякакви негативни мисли.
Спукана ми е работата. Негативното мислене за мен е като дишането, само че по-естествено. Той продължава:
- Когато започнеш да се въртиш за първи път, тялото ти ще се съпротивлява, но ти не го слушай, защото чистата ти същност, дълбоката ти вътрешна същност постепенно ще го овладее.
Но преди да стане това, добавя, възможно е стомахът ми да се разбунтува или да имам силно главоболие. Да не му обръщам внимание.
- Най-важно е намеренията на сърцето ти да са чисти.
Обещавам да дам всичко от себе си. Отиваме до един от ъглите на главната зала. Деден ме моли да се изуя и - по някаква причина - да сваля брачната си халка. Подава ми чифт специални обувки за въртене, наречени „мес“. Направени са от черна кожа и са меки като пантофи. Малко ме стягат обаче и се притеснявам, че може да ме провалят още от начало.
- Запомни - казва инструкторката ми, - не се фокусирай върху нищо. Изпразни ума, приближи се до Бог и тогава няма да ти се завие свят. Трябва да вярваш, че Вселената ще те носи.
Имам лошо предчувствие.
- Добре - продължава тя, - виж мен. - Притисва ръце плътно пред тялото, завърта първо единия крак, а после цялото си тяло. Прави го да изглежда толкова лесно. - Така, сега си ти.
Започвам задоволително добре. Частта с ръцете я уцелвам, но завъртането го обърквам напълно и насмалко да падна.
- Спокойно - казва тя, с което, разбира се, ме напряга още повече. - Не сгъвай лявото коляно. Дясната ръка върху лявата. Стой изправен.
Чувствам се като пленник в някаква засукана игра на „Туистър“33. Чувам и други гласове. Един от тях е на Питер:
„Формата няма значение. Върти се вътре“.
Чувам и Руми:
„Може да паднеш и хиляда пъти, но ставай, ставай пак“.
Безполезно. Не мога да го направя.
- Опитай се да продължиш - казва тя. - Не обръщай внимание на малките грешки, просто продължи.
Опитвам пак, но вече ми се вие свят, гади ми се и се боя да не повърна право върху „месите“. После, без видима причина, ми се получава.
- Въртя се! - крещя и внезапно загубвам равновесие. Извършил съм смъртен грях. Анализирал съм въодушевлението.
И все пак, въртях се. За около 20 секунди. Но бяха благословени 20 секунди. Освен това, както е казал Руми, „суфията е син на настоящето“.
Урокът свършва.
- Справи се много добре - хвали ме Дилек. Подозирам, че е от учтивост. - Продължавай да се упражняваш.
Така и правя. Но две неща - малката хотелска стаичка и по-голямата чашка уиски - осуетяват успешната тренировка следващата вечер. Настолните лампи и всички други незастопорени предмети хвърчат навсякъде. На бедрото ми цъфва синина. Според мен на права ракета космосът й пречи; значи проблемът е в месите ми. Не са достатъчно широки и твърди.
Споделям притеснението си с Дилек и на следващия ден на рецепцията ме чака пакет. Вътре има чифт черни пантофи, точни по мярка и твърдост, плюс бележка от Дилек и Тан: „Благословени да са месите ти“. Поемам си дълбоко дъх и си мисля какви големи суфистки сърца имат тези двамата.