Ами аз? Аз имам ли сърце на суфия? Иначе казано, намерих ли своя Бог? Не съм сигурен. Харесва ми въртенето, „опиянението“ и подходът „със сърце напред“ към живота. Но суфизмът, с някои малки изключения в Калифорния, е много тясно свързан с исляма, а „ислям“ означава „покорство“. Все още се боря с това. Веднъж попитах приятелка суфия за него. Защо ще искам да се покоря пред каквото и да е? „Зависи от мотивацията ти - каза тя, - страхът ли те води или любовта? Адски по-лесно е да се покориш от любов.“ Щом го каза, нещо прищрака. Това покорство е, като да се отдадеш на удоволствието от хубаво ястие или от компанията на стар приятел, с когото отдавна не сте се виждали. Такъв вид покорство не е отказ от личната независимост, а по-скоро признание за красота. То е и здрав разум. Ако дрехите ви се подпалят, а наблизо има басейн, няма ли да се отдадете на водата? Мисля, че това имат предвид суфиите под „покоряване“. Ние сме подпалени. Бог е басейнът. Изглежда фасулска работа. Но малцина от нас скачат, защото сме научени да живеем с пламнали дрехи или пък не вярваме, че басейнът съществува, или пък дори да вярваме, се страхуваме, че е много дълбок и не само ще загасим пламъците, а ще се удавим. Суфиите, толкова вещи в не-мисленето, заобикалят тези рационалности и просто скачат.
През последния ми ден в Турция Дилек и аз отиваме отново при Мехтин. Този път се срещаме в неговата аптека, която се намира, разбира се, от Другата страна. Първият етаж изглежда като всяка друга аптека, но стълбите нагоре ни отвеждат в друг свят. Заварваме Мехтин зад голямо дървено бюро, както обикновено в центъра на вниманието, раздавайки мъдрост вместо ибупрофен. Трудно ми е да фокусирам погледа си. Има стени и стени с книги, везни на правосъдието, семейни фотографии, стара черно-бяла снимка на Ататюрк, малък бюст на Сократ, египетски анкх - „ключа на живота“, даоистки топки ин-ян. Онзи духовен миш-маш, който в Калифорния би ме отблъснал, но тук някак си работи. Разликата е, че Мехтин не просто събира различните традиции на мъдростта, пробвайки коя ще му стане. Той ги усвоява напълно. Когато го питам за разните джунджурии, той ме дарява с обичайната си дяволита усмивка и казва:
- Това са зримите ми идоли. Опасните са онези, които не виждаш.
Прекарвам пет часа в кабинета на Мехтин над аптеката. Пет от най-приятните часове в живота ми. Хората идват и си отиват, посетители от съседната къща, от Кайро и от по-далеч. Хапваме пресни мандарини, кекс и вкусна супа, наречена „ашуре“, но най-много си говорим. Усещам, че се получава истински сохбет. Говорим за семата („това е нещо като динамична медитация“); говорим за истинския смисъл на „суфия“ („суфията е творец, божествен творец“); говорим за лявото полукълбо („студено като сатаната“); говорим и за смъртта („Който е умрял веднъж, вече няма да се бои от смъртта“).
Изведнъж Мехтин намалява осветлението и обявява: „Ще захвърлим мозъците си и ще послушаме малко музика“. Тази музика е бекташи34, пояснява той. На мен ми харесва. Едновременно жаловита и радостна, оплакване на радостта. Мехтин затваря очи. Ръцете му се клатят и усукват към гърдите и обратно, без дори намек за осъзнатост, като на дете. Дилек също е притворила очи, главата й е наклонена леко на една страна, като на семазен, по бузата й се стичат сълзи. И Руми е там, думите му отекват през вековете, дърпат неумрялото ми сърце с финеса и тихата страст на китарист.
„Велико мълчание ме обзема и се питам защо някога съм желал да използвам слова“, казва поетът по принуда. Навън вали.
Глава втора
БМО, замаян, уморен от въртене в кръг. Има нужда да поседи за малко. Жадува за здравомислие и спокойствие на духа. Търси уравновесен партньор, благороден и искрен, който вече е минавал през това. Моля, просветлете ме.
Когато една сутрин пристигам в Катманду, не се изненадвам особено да открия, че се е случило без тялото ми. То още е във Вашингтон. Повечето хора не харесват това промеждутъчно състояние, тази временна контузия. Аз я харесвам. Копнея за нея, нуждая се от нея. Умореният ум е объркан ум, а обърканият ум е отворен към възможността за промяна. Бог ми е свидетел, на мен промяната би ми дошла добре. Депресията ми разцъфва, въпреки че в нея няма нищо цветно. Само тръни.
Достоевски е казал, че има два вида градове: умишлени и неумишлени. Катманду определено е от неумишлените. Случайна градскост. Няма логика в градоустройствения план или в пътната маркировка (като „маркировка“ е силно казано).
Смогът е толкова плътен, че не знам защо някой изобщо би си правил труда да пуши; излишно е. Шофьорът маневрира покрай крави, велосипедисти и просяци, все едно са конуси на шофьорски курс, а не разумни същества. Улиците са тесни и латентната ми клаустрофобия се проявява. Малкият ни микробус се провира през невъзможно тесни пространства.