Най-сетне стигаме до хотела. Приятен е, с хубав вътрешен двор и пъстро непалско изкуство във фоайето, но веднага усещам, че не съм на правилното място. Подозрението ми се потвърждава, когато тръгвам на разходка и ме заговарят улични търговци. Искат да ми продадат ножове на гурки35, бои за обувки, преход през Хималаите, тибетски балсам, молитвени кречетала, раирани панталони за жонгльори, още тибетски балсам, масаж, марихуана и пак тибетски балсам.
Тази част на града, наречена Тамел, е гето. За разлика от повечето гета жителите на Тамел - пътешественици от Израел, европейски туристи на средна възраст и тем подобни – се изолират доброволно. Никой не си признава каква абсурдна ситуация се получава. Пътешествениците се перчат с органичните си сандали и имитациите на спортни екипи, преструвайки се, че изживяват нещо автентично, хладно пренебрегвайки другите пътешественици, които изглеждат като тях и на свой ред се стараят да ги игнорират. Кръгът се затваря и е точно толкова будистки, колкото Таймс Скуеър в Лондон.
В мен се надига съжаление. Какво изобщо правя в Катманду? Избрах града заради сериозната му будистка история. Буда е роден недалеч оттук. Хиляди тибетски бежанци живеят в Непал. И право да си кажем, има нещо патетично тук. Когато будизмът се пренесъл от Индия към Тибет през VIII век, минал и през Непал. Така че, да, има защо да съм в Непал. Но сега, докато лежа в леглото си и гледам как вентилаторът на тавана се върти ли, върти като безкрайния кръговрат на живота и смъртта - „самсара“ - и слушам как в съседния бар „Мая“ дъни „Степънулф“36 („Мая“ значи илюзия, но в децибелите няма нищо илюзорно), се свличам в още по-дълбоко отчаяние.
И тогава я съзирам: малка брошура върху бюрото. „Искате ли да опознаете ума си по-добре? Елате да медитираме заедно. Будистки хималайски център за медитации.“ Харесва ми как звучи, особено очебийната употреба на думите „хималайски“ и „ум“. Всичко, което включва Хималаите, звучи екзотично и всеобхватно, и малко опасно, въпреки че до момента найблизкото до Хималаите, до което съм се докосвал, е бутилката бира „Еверест“ на обяд. Колкото до ума ми - да, бих искал да го опозная по-добре. Напоследък сме се поотдалечили.
Изтичвам по стълбите до фоайето, толкова съм развълнуван. Непалецът на рецепцията усеща въодушевлението ми и може би - разцъфващ ия ми будистки ум. Предлага ми да взема безплатната хотелска рикша. „Ще е по-бързо, отколкото пеша“ - обяснява и въпреки че не го споменава, ще ми помогне да избегна всичките амбулантни търговци, които ме преследват с тибетския балсам.
Британският философ Алън Уотс нарича будизма „религия на нерелигията“ и има право. Будистите не вярват в Бог, или поне не в единствения всемогъщ създател Бог. Може би затова будизмът е единствената религия, която моите приятели атеисти с неохота признават. Освен това познавам Далай лама, тъй де, знам за него, и бях впечатлен няколкото пъти, когато съм го виждал наживо. Харесват ми непринуденият му смях и закачливият му нрав. Той, изглежда, се забавлява на сцената, сякаш всичко е игра. Никога не показва сковаността и скритото четене на морал, характерни за много други религиозни водачи.
Да не забравяме и първата от Четирите благородни истини на Буда: „Всичко е страдание“. Когато го прочетох, си казах: Да! Най-накрая религия, която го разбира, която разбира мен. Религия, която признава начина ми на живот и го освещава. Хората, с които се срещам, всеки, притежаващ поне малко интуиция, долавя меланхолията ми. Аз страдам. Моето страдание обаче не е като онова, с което се сблъсках като чуждестранен кореспондент. Онова страдание, колкото и да е ужасно, поне има предимството да е автентично. То е заслужено страдание.
Моето не е. То е изкуствено, самопричинено, или още познато като невроза. Нямам причина да страдам. Живея добре, ако не и в разкош, в стабилната средна класа на Америка, което означава, че материално превъзхождам 99 процента от населението на планетата. Като изключим газовете и спорадичната хипохондрия, съм здрав. Имам не само красива дъщеря, но и прекрасна и обичаща съпруга, чиито многобройни качества включват свръхчовешка търпимост към невротичния й съпруг. Това, че осъзнавам колко съм щастлив, колкото и странно да е, само задълбочава страданието ми.
Страданието не е само лошо, разбира се. Страданието мотивира. На едно базово ниво го постига така, както пулсиращата болка в палеца ни мотивира да се прицелваме с чука повнимателно. В по-дълбок смисъл страданието ни мотивира да гледаме отвъд този тленен свят. Никой, доколкото ми е известно, не е предприемал духовно търсене, защото животът му е бил нескончаемо празненство. Търсим Бог, както и да го определяме, защото страдаме и не знаем как да спрем да страдаме.