Не можем да избегнем страданието - вярвал Олдъс Хъксли, - можем само да стигнем отвъд него, „като го приемем и го подминем“. Това се постига единствено „като от праведни станем напълно жертвоготовни и фокусирани върху Бог“. Струва ми се трудна задача. Чудя се къде оставаме ние, простосмъртните. На пръв поглед будизмът не дава много надежди в тази посока. Той звучи като дълбоко негативна религия. Раждаме се. Страдаме. Умираме. Отново се раждаме, отново страдаме, отново умираме и така много дълго време. Идеалната религия за недоволници и циници, или поне така изглежда. Но аз не бях сигурен в това. Трябваше, както казват будистите, да изследвам.
Досега опитът ми с будизма се изразяваше основно в купуване на огромни количества джунджурии. Събрах грамадна колекция от смеещи се Буди, статуйки на весел позакръглен човек, които бях пръснал из кабинета си; а във всекидневната - любимата ми будистка придобивка, която купих от Лаос преди няколко години: семпъл, но особено сполучлив бюст, много детайлен. Очите на Буда са затворени, устните – леко извити до състояние на абсолютен покой. Има обаче и нещо друго. Единият крайчец на устата му е малко по-нагоре от другия, загатвайки, намеквайки само за дяволитата самодоволна страна на покоя, все едно Буда се наслаждава на някакво метафизично прозрение, касаещо природата на времето и пространството... или просто му е излязъл късметът. Така или иначе всеки път, щом погледна статуята, което става често, си мисля: „Ах ти, лукави Буда. Яко си се облажил, а?“. И бидейки създание на желанието, следващата ми мисъл е: „Искам парченце от това блаженство и го искам сега“.
Влизам в Будисткия хималайски център за медитации и гледката веднага ми допада: книги. Много книги. Което е странно, защото будистите не тачат думите особено. Думите са разсейващи, измамни, лош заместител на истинското прозрение - или прегръдката. Както казва Уилям Джеймс: „Знанието за дадено нещо не е самото нещо“. Детето не знае за мокротата. То я преживява. Едва по-късно се научава да свързва опита си, усещането с думата, символа, наречен „мокрота“.
Проблемът е, твърди Джеймс, че съвременният човек твърде често смесва символите с реалността. Все едно да отидем в тузарски ресторант, да седнем... и да изядем менюто. Живеем в опосредстван свят от думи и понятия, а не в свят на преки преживявания.
Прелиствам книга от Лама Йеше, един от основателите на центъра за медитации, и случайно попадам на пасаж точно по въпроса: „Усещането на една-единствена молекула мед върху езика е много по-силно от години слушане колко е сладък медът“. Това ми звучи забележително и истинско и си записвам да прочета повече по въпроса. Не, не да чета, а да го преживея.
Боже, трябва ми помощ.
Приветлива тибетка ме упътва до преддверието, където се изувам. Както установих в Турция, в обувките има нещо, което възпрепятства духовния напредък; мюсюлмани, сикхи и хиндуисти свалят обувките си, преди да пристъпят в молитвен дом. Разбира се, това е знак на уважение, но и начин отново да се свържеш със Земята, както може да потвърди всеки, вървял по прясноокосена трева. Влизам в малка стая и - леле! - сетивата ми са подложени на обстрел. Сякаш в главата ми избухва война. Едва успявам да се фокусирам. Първото, което ме поразява, е канонадата от цветове: пищно червено, кестеняво, лилаво и синьо. Те хем се бият, хем успокояват. Плътни тибетски килими покриват пода. На стената - снимка на Далай лама като млад, а под нея - един чокс, малка тибетска масичка. Украсена е със свирепи дракони и вихрушки агресивни цветове. Запалени са няколко свещи, има и редичка от медни съдове с вода, в които плуват цветчета. Из стаята са пръснати няколко златни статуи на Буда в различни пози. На пода са наредени десетина кафеникави кръгли възглавници, под тях - още толкова, жълти и правоъгълни. Казват ни да си харесаме място, тоест възглавница. Инстинктивно се промъквам към една, разположена в другия край на стаята, и се готвя да вляза в режим „наблюдател“. Този път обаче се възпирам. Уморих се да бъда зяпач, духовен воайор. Изтъпанчвам се най-отпред и веднага заемам поза „лотос“, което в моя случай е малко пресилено. Краката ми не могат да се сгънат по този начин, така че вместо това се усуквам в, както аз го наричам, „видоизменен лотос“. Донякъде прилича на истинския, но е значително по-безболезнен.