Междувременно, заел истински „лотос“, с чаша чай в ръка, седи мъж на средна възраст с прошарена коса и стилни очила. В добра форма е, спретнат и порите му изглеждат много добре. Облечен е в широки панталони и изгладена риза. Има вид на рекламно лице. Единствено броеницата, намотана около китката му, издава, че е будист. Човекът се изправя, без да каже и дума, след това внезапно се гмурва към пода като лебед, с ръце, протегнати над главата, после ги прибира обратно до тялото си, сетне пак ги протяга. Изглежда, сякаш плува на сушата.
Спира да „плува“ също толкова внезапно, сяда в „лотос“ без никакво усилие и се представя. Името му е Антонио, акцентът - неопределен, навярно европейски. Намествам се върху възглавницата си.
- Тази стая е гимнастически салон - казва Антонио. - Гимнастически салон за ума. Съдържа всичко, от което се нуждаете: вашето тяло и вашия ум. Това важи за всички ви. Напредъкът на ума не се забелязва така лесно както мускулите след фитнес. Не може просто да седнете, да затворите очи и - бум! - да се концентрирате. Първо трябва да установите, че има проблем в ума; вие сте продукт на ума си. А и е важно да сте наясно защо искате да медитирате.
Защо искам да медитирам, чудя се. Не съм сигурен. Това е самостоятелно занимание, само аз и умът ми, и колкото и да ме ужасява тази мисъл, в сърцето си знам, че точно от това имам нужда. Медитацията, както казва покойният тибетски лама Чогям Трунгпа, е „начин да свалим маските“. Харесва ми.
Маските са тежки и ти пречат да виждаш. За будистите медитацията не е въпрос на избор. „Няма друг начин да постигнете здрав ум, освен чрез медитация“, обяснява Трунгпа.
Антонио е необикновен човек, но се затруднявам да кажа с какво точно. У него има интензивност, но за разлика от повечето интензивни хора тя е лишена от агресия. Когато говори, редува състояния на разсеяна вятърничавост с пълно присъствие. Или е тук, наистина тук, или го няма. Никога по средата.
Той продължава да говори по неговия си солиден лековат начин, но сменя метафорите. „Трябва да направим по едно кръгче с умовете си.“ Този образ ми харесва и се запитвам: ако умът ми беше кола, какъв ли модел щеше да бъде? Някой префърцунен британски. Може би „Ягуар“. Антонио говори поне 15 минути, преди изобщо да спомене будизма. Тогава казва нещо странно. „Това, което виждате, го няма.“ Фразата се запечатва в ума ми и по-късно питам Антонио за нея. Какво иска да каже? Това, което виждате, го няма?
- Искам да кажа, че ако го обърнете наопаки - „Това, което виждате, го има“, сте прецакани.
Засмях се, макар да не бях сигурен какво точно имаше предвид. С будизма, както скоро щях да науча, често е така.
Значенията са скрити, думите - измамни. Това, което чувате, го няма.
Най-накрая идва ред да медитираме. Изправяме гръбнака. Очите затваряме на три четвърти. Брадичката е леко надолу. Езикът докосва небцето. Следим дъха. Вдишваме. Издишваме. Вдишваме. Издишваме. Дишането е единствената телесна функция, която е едновременно несъзнателна и съзнателна.
Не можем да контролираме дали да дишаме или не, но можем да контролираме начина, по който дишаме. На няколко езика „дъх“ и „дух“ идват от един корен (като „вдъхновявам“). В Упанишадите, древните хиндуистки текстове, не се прави разлика между „дъх“ и „дух“. Едно и също е. Вдишваме. Издишваме. Следим дъха.
Медитацията върви много добре - за около седем секунди. После „маймунският ми ум“ взема превес или, да си послужа с друга будистка метафора, моят отвързан слон хуква. Хуква в една определена посока, към нокторезачките. Не мога да се спра да мисля за нокторезачки. Не съм си взел и се боя, че ноктите ми ще израстат карталски, като на Хауърд Хюз37. Убеден съм, че в цял Непал няма ни една нокторезачка. Спукана ми е работата. Това не е мисъл, която идва и си заминава, а от ония, дето се задържат. Дъх. Нокторезачка. Дъх. Нокторезачка. Нокторезачка. Нокторезачка. Дъх.
Най-сетне Антонио разклаща малка камбанка и ме спасява от нещастието ми. Господи, колко продължи? Двайсет, трийсет минути?
- Пет минути - казва Антонио.
Добре, значи тая работа с просветлението ще отнеме малко повече, отколкото предполагах. Стигам до заключение, че проблемът както обикновено не е в ума ми, а в мястото. Трябва да се измъкна от туристическото гето Тамел и да се доближа до будизма. Планирам бягството си. Но първо решавам да си купя някои книги. Да, книги ми трябват. Има страхотна книжарница до хотела ми. Обичам южноазиатски книжарници. Претрупани и пренаселени, без никакъв ред. Неумишлени, по скалата на Достоевски. Специално тази книжарница разполага с огромна колекция будистка класика: „Думите на моя съвършен учител“, „Пътят на Бодхисатва“, „Тибетска книга за живота и смъртта“. Гладно ги награбвам и отивам на касата да платя. Там забелязвам ситен надпис, непалска поговорка: „На никого не казвай къде пътува умът ти“. Прелестен съвет.