Натъпквам книгите в куфара си и освобождавам стаята.
Отправям се към другия край на града, към място на име Буданат. Там са будистите. Духва ме попътен вятър. Имам посока. Набирам скорост.
Скоростта ми пада значително заради задръстванията в Катманду. Малкото такси спира и тръгва, друса и криви повече, отколкото ума ми по време на медитация. Шофьорът носи една от хирургическите маски, често ползвани в Катманду заради замърсяването. Тъкмо си мисля колко е хубаво, че хората тук се грижат за здравето си, когато той повдига единия край на маската, пъха цигара, дръпва си няколко пъти и после пак слага маската. Най-накрая стигаме до Буданат и аз моментално се влюбвам. Буданат явно е „изтъняло място“.
Изтънелите места са там, където разстоянието от небето до земята е скъсено и божественото - трансцендентното, както биха казали будистите - може да се усети по-силно. Въпреки че е погълнат от Катманду, Буданат е запазил самостоятелния уют на селото. Животът тук буквално се върти около един голям бонбон. Поне на мен на това ми прилича - огромен бял бонбон, щипнат на върха от някое гигантско бебе, с две огромни нарисувани очи. В действителност е ступа, будистко светилище, а тези очи са всевиждащите очи на Буда. Историята на ступите е обвита в засукан мит, който не успях да разгадая.
Всички ступи обаче олицетворяват ума на Буда и се твърди, че като ги обикаляш, се приближаваш до просветлението.
Стотици хора обикалят Гигантския бонбон по всяко време на деня. Винаги вървят по часовниковата стрелка, никога наобратно. Защо, не знам - те просто вървят ли вървят, напяват мантри, прехвърлят броениците си „мали“, въртят молитвените си кречетала. Тибетските молитвени кречетала представляват метални цилиндри, съдържащи пасажи от сутрите, ученията на Буда. Повечето кречетала са малки, не много по големи от мобилен телефон, но виждам и някои колкото хладилна камера - чак се налага собствениците им да ги връзват за кръста си.
С едно движение на китката молитвените кречетала се завъртат, докато хората обикалят ли, обикалят. Будистите обичат кръгли неща: мандалата, или колелото на живота; молитвеното кречетало; луковидната ступа; цикъла на смъртта и прераждането. Освен това будистите говорят със заобикалки.
Трудно е да получиш директен отговор. Може би точно заради това, каза ми един американец, сменил вярата си, ламите са известни с туткането си и склонността си да променят плановете си в последния момент. Ако всичко е кръгло, включително и времето, точността е въпрос на гледна точка. Може много да закъсняваш или много да си подранил. Въпрос на перспектива.
Изтъркалям багажа си (още благословена облота) до тротоара и си мисля: да, харесва ми кръглостта на Буда. Ние на Запад сме линейни, прекалено прави. Бихме могли да се позакръглим малко. Десетки манастири са наизскачали около ступата и поне в толкова магазини продават „Вещи на Веселия Буда“, както гласи рекламата на един от тях. Има, разбира се, и ресторанти, където можеш да пийнеш хубаво вино, докато се взираш в очите на Буда. Това място е рядко и чудесно съчетание от святото и светското. Харесва ми.
Намирам си хотел точно срещу ступата. Фоайето е позанемарено, а стаите намирисват, но мястото е идеално. Достатъчно е да се смъкна няколко етажа по-надолу и - бам! – ето ме лице в лице с Гигантския бонбон. Внезапно ме обзема силно желание да остана в Буданат. Завинаги. За мен смисълът на пътуването, колкото и странно да звучи, е в свиването на гнездо. Когато се катапултирам от дома, изминавам огромни разстояния само за да пресъздам дома си, или поне някаква негова версия. Винаги си изваждам багажа веднага, натъпквам чекмеджетата и гардеробите в хотелската стая и се уверявам, че всичко си е на мястото. Не знам защо. Може би заради това, че като малък се местех прекалено често - шест пъти за първите шест години от живота ми, - изпитвам нужда да превърна всяко място, на което спра, без значение за колко кратко, в мой дом.
След като съм се настанил подобаващо, се тръшвам на хотелското легло. Опасявам се, че подхождам към цялата будистка работа половинчато. Не, не половинчато. Не правя нищо половинчато. О, колко сладък би бил животът иначе. Ако правех половинчато нещата, щях да мога да спя нощем. Не, аз ги правя на седем осми. Много по-зле е, вярвайте ми. Прицелвам се точно в жертвата си, но не мога да натисна спусъка. Ако бях адвокат, щях да се провалям ужасно на заключителните пледоарии. Или да вземем за пример как играя тенис. Заемам чудесна стойка, кордажът ми е натегнат. Прицелвам се добре, удрям силно топката, но не замахвам докрай. Това е историята на моя живот. На седем осми. Проклятие, казвам ви. Притеснявам се, че точно това се случва и сега, по духовному, в Катманду. Пропътувах цялото това разстояние, удряйки джакпота на добрата карма, както се изрази един приятел будист, намерих си учител, седях на възглавница - и ме обсебиха мисли за нокторезачки.