Така че, да, будизмът ми харесва. Но и ме плаши. Все става дума за това, съзнанието да изследва само себе си, което е, като да се опитваш да си отхапеш сам зъба.
Достатъчно. Главата ме боли. Посягам към великия успокоител за метафизично натоварени умове: дистанционното. Цък. Говорител приказва на непалски. Цък. Пищни жени в мокри сарита кълчат комично бедра и пеят като катерички на забързан кадър. Цък. Би Би Си. О, нищо не може да облекчи метафизичната ми тревожност така, както старата изпитана Би Би Си. Водещите винаги са толкова сериозни, толкова безпристрастни, не по будистки, а по-скоро ала „вижте какво ужасно нещо се случва някъде далече“. По Би Би Си винаги всичко е ужасно, просто ужасно. Дори и да не го казват, пак го казват. Специално днес ужасността е концентрирана някъде в Колорадо. Става дума за някакво „Балонено момче“. Съдейки по начина, по който говорителят казва „Балонено момче“, сякаш е част от общия ни речник, предполагам, че тази история тече от известно време. Вливат се факти, но са несвързани, разбъркани. Изчезнало момче, дотук ясно. Може, а може и да не е в гондола балон, която в момента прелита над щата Колорадо. Родителите на Балоненото момче изглеждат разтревожени. Полицаите изглеждат разтревожени. И разбира се, говорителят по Би Би Си изглежда разтревожен. Чудя се какво би си помислил Буда за Балоненото момче? Нищо не е истинско, всичко е временно, учел той, така че сигурно би казал, че не трябва да го вземаме много насериозно.
От друга страна, Буда призовавал към състрадание за всички същества, така че вероятно би казал, че трябва да помогнем на Балоненото момче. Главата ми отново се омотава. Превключвам пак на пеещите катерици в мокри сарита, но скоро ми писват и решавам да почета още за Буда.
Сидхарта пребродил градовете и селата по поречието на Инд. Бързо се вписал в духовната сфера и се присъединил към група аскети. Учел се бързо. Достигал до трансподобни състояния, които, макар и да му носели удоволствие, не траели, поради което Сидхарта заключил, че не стрували. Заедно с няколко други аскети започнал да практикува самоумъртвяване, като вярвал, че това е пътят към освобождението. Сидхарта карал на по чаша грахова супа всеки ден, спял на матрак от гвоздеи и задържал дъха си много дълго. Съсухрил се. Веднъж посегнал към корема, а напипал гръбнака си. Когато докоснел главата си, кичури коса оставали в ръката му. От толкова много задържане на дъха главата го боляла.
Бил полумъртъв, когато млада жена му предложила малко леща. Сидхарта я приел, а после бавно си възвърнал здравето. Другарите му аскети не одобрявали. „Вижте, Сидхарта яде леща и спи на истински под - сигурно така са казали. - Размекнал се е.“
Останал сам, Сидхарта положил началото на нов път, който нарекъл Средния път. Без излишни глезотии или лишения.
Сидхарта седнал под едно дърво боди, в днешния индийски щат Бихар, и дал обет да не си тръгва, докато не „постигне върховната окончателна мъдрост“. Медитирал. Отблъсквал Мара, демона на заблужденията, и рано една сутрин оповестил, че „то бе освободено“. Не „аз“, а „то“. Изборът на дума е важен. Сидхарта, сега вече Буда, унищожил напълно егото си и постигнал нирвана.
Какво знаем за нирвана? Всъщност много малко. Буда не желаел да говори за нещо отвъд думите. Когато го правел, често си служел с отрицания. Нирвана не е чувство. Не е мисъл.
Тя просто е. Нирвана - буквално „да угасиш“, като да духнеш свещ - е приятно, дори блажено състояние, но повече не знаем.
Затварям книгите и размишлявам. Будистите прекарват живота си, всъщност няколко живота, стремейки се да постигнат просветление, нирвана, но никъде не им е обяснено какво е нирвана. Светото писание предлага детайлни описания на рая, както и Коранът, чак до точния брой девици (72), които ни очакват в задгробния живот. Но будизмът - вярата, за която се предполага, че нищо не приема на вяра - щом стане дума до нирвана, просто казва: „Вярвайте ни“. С други думи той ни приканва да се отправим на пътешествие към незнайна цел. Нищо чудно, че ме привлича.
Аз преследвам просветлението, както преследвам всичко друго - потайно, отчаяно и така, че околните да се издразнят максимално. Както обикновено страхът играе главна роля; чувствам, че нямам право на грешки. Не искам някой си там гуру или лама - искам най-добрия. Но къде да намеря този идеален учител? Чувам, че имало някакво училище за медитации в Похара, недалеч от Катманду, но когато им се обаждам, никой не отговаря, а по-късно дочувам, че „някакви съмнителни белгийци“ го водят. Досега успешно съм избягвал съмнителни белгийци и нямам намерение да съсипвам постиженията си.