Аз съм човече от чертички? Не схващам и след като изсърбвам юфката си удон, решавам да насоча разговора в друга по-философска посока.
Не е ли будизмът дълбоко негативна религия, питам, като имаме предвид всичките приказки за страданието и празнотата?
Не, казва Уейн от Статън Айланд, будизмът е най-позитивната религия на света. Няма първороден грях и затова няма и вина. Чудя се: може ли будизмът да бъде квалифициран като религия, след като не съдържа вина? Запазвам тази мисъл за себе си и вместо това питам за будисткия акцент върху страданието. Това не е ли негативно?
Не, казва Уейн, реалистично е. Буда потвърдил, че животът е страдание, но посочил и изход. Също както лекарят, поставил диагноза, предлага лечение. Буда бил оптимист.
В този момент решавам да се гмурна в потенциално опасни води. Питам Уейн дали вярва в Бог. Изглежда ми смислен въпрос за човек, прекарал повече от половин век в духовно търсене, но веднага усещам, че съм сгазил лука.
- Бог сме го минали - късо отговаря Уейн. - Трябват ти нови въпроси.
- Добре - казвам, опитвайки да се възстановя. - Какво е Бог за теб?
- Нищо - отсича той.
След известно ръчкане Уейн признава съществуването на „необозримото“. Приемам го за малка победа и се връщам към юфката си.
След обяда продължаваме разговора си на улицата, докато Уейн и Джуди ме съпровождат до хотела. Трябва да се надвикваме с трафика, а и ми е особено трудно да чувам Джуди през маската й - сложна цветна измишльотина, с въздушни филтри, стърчащи от всички страни. Изглежда като нещо, което би носил клоун на представление в кариера за азбест. „Внимавай“ - казва Уейн, имайки предвид трафика може би или духовното ми търсене, или живота като цяло. Взимаме си довиждане и когато няколко секунди по-късно се обръщам, тях ги няма, погълнати от плътния смог. Същата вечер в хотела, докато пия уиски и пуша малки пури, се чудя дали Уейн е подходящият за мен учител. Не е баш каквото си представях за гурутата. Бях си изградил образ на премъдър лама с блещукащи очи, който обещава тайно познание, а не евреин с опашка, който говори с гатанки. От друга страна това, което виждам, го няма. Може би трябва да дам шанс на Уейн.
Робърт Търман, изследовател и практик на будизма, пише за „моделите на смислеността“. Има предвид религията, но спокойно би могъл да говори и за пътуванията. Пътуването често се бърка с бягство. Не е вярно, или поне не съвсем. Хвърляме се през половината земно кълбо не за да се разпаднем, а да се съберем, да създадем нови модели на смисленост. Всеки пътешественик си има режим. Моят в Буданат е следният: събуждам се в 5.30, наплисквам лицето си с вода и се запрепъвам надолу по стълбите, подминавам пазача, който се прави, че не спи, и излизам през входната врата, за да се присъединя към множеството, обикалящо Гигантския бонбон. Започнах да ценя сутрините. На разсъмване всичко ти се струва възможно; разочарованието рядко си подава носа преди пладне.
А и по това време няма туристи. Там сме само аз и няколкостотин тибетци, които се въртят ли, въртят, винаги по часовниковата стрелка. Радвам се, че са го решили без мое участие. В противен случай щях да се парализирам в чудене коя е духовно по-благоприятната посока. Хубаво ми е да се разхождам, да усещам земята под краката си, да приемам „таковостта“ на това място, както би се изразил един будист. Светлината е млечна и мека, слънцето едва наднича над хоризонта.
Чувам тракане на молитвени кречетала, напяване на мантри, пърхане от криле на гълъби, издрънчаване на кепенци на магазини, дръпнати рязко, бъбрене на тибетски. И през цялото време - музикалният съпровод на Буданат, извиращ от всеки магазин за джунджурии и всяка стоянка за чай или каканижен от обикалящите: „Ом мани падме хум“. Това е най-известната тибетска мантра. Буквално означава: „Приветстваме бижуто в лотоса“. Цветето лотос расте сред тор и кал, но разцъфтява чисто и красиво. Хубаво будистко гледище - светът, предполагам, са торът и калта, а ние сме цветето, но най-много ми харесва звученето на тибетски, вибрациите. Мантрата се промъква в ума ми и се улавям, че си я напявам, напълно несъзнателно.
Звукът е по-първичен от образа. Ушите ни блуждаят помалко от очите. Ето защо много религии имат слухови елементи: християнските химни, шаманското барабанене, рецитациите на Корана и, разбира се, будистките мантри. Тибетският, редом със санскрит и арабския, е вибрационен език. Думите предават значение на някакво първично, интуитивно ниво.
Мантрата е по думите на лама Йеше „вътрешен звук“. Или както казва Джеймс за своята мантра, дадена му от учителя на сърцето: „Чувствам всяка сричка вътре в тялото си“.