- Добре, очите леко отворени, съзнанието е в сърцето. И после просто го пускаш и седиш пет минути.
И така, седим си ние върху парцаливите възглавници един до друг и медитираме. Аз съм изключително смутен. Убеден съм, че Уейн е в главата ми и наблюдава разбълникания ми ум. След това си представям, че съм в хеликоптер над покрива. Чудя се как ли изглеждаме: двама евреи на средна възраст, с бейзболни шапки, на покрив в Катманду, със затворени или почти затворени очи, които не правят нищо. Разбира се, Уейн би възразил, че дори това не правим. Правим всичко, единственото нещо и нищо. Уейн би казал и че пак съм в своята история и че трябва да се върна в тялото си. Странно. Мислех, че през целия си живот съм бил в тялото си, а ето го Уейн да ме светне, че не съм. Умът ми прекарва много малко време в тялото. Къде точно се шляе, не мога да ви кажа. Но предполагам, че не е вършил нищо хубаво.
- Как върви? - пита Уейн.
- Добре - лъжа.
- Някакви разсейващи мисли?
- Може би няколко.
- Не съди, усещай. Просто отбелязвай какво се случва.
- Просто да преживявам.
- Точно така. Просто бъди в тялото си.
- Но тялото ми не прави нищо.
- Прави много. Диша. Почувствай постижението си.
- Постижение? - питам го слисан.
- Да, ти постигна много, като седя тук пет минути.
- Значи... медитирахме?
- Докоснахме се до частица от сърцевината на медитацията.
Приемам го за „да“. Признавам на Уейн, че ми е трудно да успокоя ума си.
- Ако можеше да влезеш в главата ми, щеше да видиш какво се случва.
- Не ми трябва да влизам в твоята глава. Имам си достатъчно в моята. Виж, медитацията е абсурдно лесна. Затова хората се препъват в нея и никога не я научават.
Но на мен не ми изглежда лесна. Напротив, сложна ми е.
- Работата е, като усвоиш някаква практика, да я пуснеш - казва Уейн.
- Какво да пусна?
- Практиката.
- Мислех, че смисълът е практиката. Защо да я пускам?
- Пускаш формата, която си проектирал върху практиката.
- Не разбирам.
- Правиш нещо.
- Да, медитирам.
- Но главната цел е да не медитираш. Трябва да медитираш 20 години, за да спреш да медитираш.
Противоречията са безкрайни. Оттатък отвъд. Поемам си дълбоко дъх.
- Значи се опитвам да медитирам, но не искам да медитирам, защото в действителност не медитирам, защото медитацията е да не правиш нищо?
- Не, ти правиш нещо.
- Какво правя?
- Не-правене.
- Как мога да правя не-правене?
- Чрез правене.
В този момент предлагам да си дадем почивка за водка. Вместо това Уейн ми дава вода, предполагам, че и тя ще свърши работа. Забелязвам, че една от котките му седи на няколко метра от мен. Изглежда толкова блажена, че съм готов да се закълна - заета е с нещо като котешка медитация. Споделям с Уейн, който приема: „Да, става нещо там“. От котките могат да излязат страхотни будисти. Упражняват вниманието си и със сигурност са наясно, че в края на краищата няма нищо за правене. Доколкото мога да преценя, котките не страдат. А умирайки преди нас, ни преподават болезнени, но ценни уроци за природата на привързването и непостоянството. Може би будистите грешат; може би, ако събереш достатъчно добра карма в този живот, ще се преродиш като котка.
Разбираме се да се срещнем след няколко дена. Дотогава Уейн иска от мен да упражнявам медитацията два пъти дневно. Съгласявам се и се чувствам изненадващо обнадежден от тази проста уговорка. Ще го направя, ще се запозная наново с ума си дори и да ми струва живота.
А може и да ми струва. Всичкото това мислене за мисленето. Изтощително е. Връщам се в хотелската стая, пльосвам се на леглото и цъквам устройството, гарантиращо, че няма да се върши мислене: телевизора. Отново Балоненото момче - и съдейки по мрачния тон на говорителя от Би Би Си, положението е дори още по-ужасно. Балоненото момче е добре, невредимо, но около цялата история витаят съмнения. Държавните служители изглеждат не толкова разтревожени, колкото ядосани. Родителите на момчето са заели отбранителна позиция. Историята е навлязла в нещо като етап „бардо“, ничия земя между преражданията. Повярвали сме на един разказ. Както биха казали будистите, привързали сме се към този разказ. Сега не сме сигурни в какво да вярваме.
Телефонът ми звъни. Джеймс, имал добри новини. Ринпочето от неговото училище се съгласил да се срещне с мен. Ще имаме само няколко минути, но той ме уверява, че това е рядка възможност, знак, че съм уцелил бингото на добрата карма в някой предишен живот.