Въпреки натрапчивото ми подчертаване, или може би точно заради него, така и не постигнах особен „духовен напредък“. (Друг термин, който считам за много неправилен; да си духовен, не означава ли да си надмогнал самоопорочаващите се понятия като „напредък“?) Докато четях тези книги, имах моменти на прозрения. Четях, след това подчертавах някой прекрасен абзац от Майстер Екхарт7или Ганди и си мислех: „Да, точно така, схванах! Ние преодоляваме своята двойственост, като ставаме едно с Божественото“. Сетне прекарвах следващите три часа, преследван от мисълта в кой цвят - борово зелено или пустинно каки - би изглеждала по-добре чантата, която си поръчвам онлайн, или пък се взирах безкрай в бенката на врата си, чудейки се дали е само бенка, или меланом8 в 12-и стадий. Книгите не допринесоха много за преодоляването на неистовия ми страх от смъртта, не облекчиха хроничната лека депресия и в даден момент започнах да подозирам, че използвам тези книги, употребявам самите понятия, за да избягам от истинско духовно изживяване. Теорията изглеждаше правдоподобна. Всъщност намерих прекрасна книга по темата; вътре ще откриете много подчертани пасажи.
Нека поясня: не живея само в книгите. Понякога излизам от къщи; тогава ме влече да надничам в чуждите духовни животи. Обичам да гледам. Винаги от безопасно разстояние обаче. Аз съм онзи, дето стои до изхода на синагогата или залата за медитации и обмисля бягството си, в случай че нещата станат скучни или странни. Или истински. Аз съм онзи, който си мрънка молитвите достатъчно ясно, за да не привлича внимание към себе си, но не дотолкова, че да стигне до смисъла им.
Дори по време на безмълвна медитация съм се чувствал като духовен мошеник, когото всеки миг ще изобличат.
Това бях аз: бегло любопитен по отношение на Бог, но не достатъчно, за да направя нещо по въпроса. Духовен воайор в най-добрия случай. Лицемер в най-лошия. Някой, теоретично навлязъл в Дантевия „период на мъдрост“ от живота си, започващ на 45. И това всъщност не ме притесняваше.
До този момент. Какво се промени? Дали е случката с газовете, или нещо толкова отчайващо клиширано като кризата на средната възраст? А може би е родителството. Като родители сме принудени да се сблъскаме челно с онези натрапчиви екзистенциални въпроси, които сме скътали на тавана на ума си.
Как искам да отгледам дъщеря си? Като евреин чревоугодник, също като мен? Като нещо повече? Нещо по-малко? Децата са до болка неподправени и задават въпроси, за които възрастните са прекалено учтиви или изплашени. Дъщеря ми определено не прави изключение.
- Татко? - каза тя скоро след като ме изписаха от болницата. Карахме едно от онези колела с две седалки. Въртях предните педали и управлявах кормилото, а тя беше отзад и само въртеше.
- Да, Соня. - Очаквах поредния въпрос за дупета. Тя навлизаше във възрастта на дупетата и доста ме разпитваше за тази конкретна телесна част. Но, както често прави, дъщеря ми ме изненада.
- Бог отговорен ли е за нас?
Едва не се натресох в насрещното. Две мисли изплуваха в ума ми. Първо, това е ужасно сложен богословски въпрос за четиригодишно дете. Второ, намирам се в един от онези моменти, когато имаме възможност да предадем трайна мъдрост, да вдъхновим и формираме светогледа на детето си по начин, който да дава плодове през идните десетилетия. Или пък да се изложим жестоко.
- А, татко, отговорен ли е?
- Момент, мисля.
Накрая изтърсих:
- Бог ни е дал всичко необходимо, за да носим сами отговорност за себе си.
Не съм сигурен откъде си го изсмуках това - може би от онази анатомична част, от която беше обсебена дъщеря ми, но не беше зле, помислих си. Соня изглеждаше доволна, когато отвърна простичко и мило: „Определено така е направил“.
Докато въртях педалите, се чудех на добродушието й и си мислех за няколко чудесни стиха на Стивън Дън9:
„Не можеш да учиш
дете на неверие,
само на чудни истории.“
Няколко дни по-късно, когато я слагах да спи, тя заяви, че е видяла Бог.