Името на ринпочето е Чокьи Ньима. Има вярна свита и страховита репутация. Веднъж срещнал Шер, която уж го попитала:
- Не изглеждам ли красива?
Ринпочето отвърнал:
- Изглеждаш като купчина разлагащи се кости.
Срещнах се с един от учениците му, сериозен американец на име Джери, който ми каза, че първия път, когато видял ринпочето, ламата му подал парче пилешко. Не ям месо, казал Джери. Е, вече ядеш, отговорил ламата. Ами добре, казал Джери и незабавно нагънал пилето, слагайки край на десетилетие вегетарианство. А, ринпочето май е и ясновидец.
Затова сутринта преди насрочената среща съм и развълнуван, и нервен. Преди това с Джеймс се чакаме за закуска в „Аромати“, където той ми дава кратки указания какво да очаквам. Ще има и други в стаята, така че ще се наложи търпеливо да изчакам.
- У теб ли е дарението? - пита ме.
Да, казвам, като вадя от чантата си плик с 1000 рупии (около 15 долара). Пускам плика обратно в чантата с чувството, че се впускам в опасна шпионска мисия. Свършваме със закуската и поемаме по криволичещи странични улички към манастира. Пред сградата се тълпят хора. И изведнъж Джеймс се оживява, очите му светват, гръбнакът му се изопва. Ето го ринпочето. Носи обикновена монашеска роба, нищо специално. Доста е нисичък и когато се завърта, под робата се подават чифт екоботуши. Находчиво решение, като се имат предвид калните улици на Буда. Не за последен път се удивлявам колко практични са тибетците.
Насочват ме да се кача по стълбите, събувам се и ме въвеждат в стая. Стените са покрити с танки - тибетски картини, изобразяващи колелото на живота и други будистки понятия. Навсякъде има статуи, дрънкулки и рисунки; очите ми не знаят накъде да гледат. Ринпочето седи на леко повдигната платформа, за да е десетина сантиметра по-високо от всички други в стаята. Пред него е поставена малка масичка, отрупана с дарове: ябълки, мляко, пликове с пари. Аз чакам на двайсетина метра от него, на опашка от хора, които също са дошли, за да го видят. Млада датчанка се приближава към ринпочето и свежда глава. Видимо неспокойна, измърморва нещо от сорта, че светът има нужда от повече любов. Общо твърдение, с което е трудно да се спори, но ринпочето отвръща на удара: „Първо мъдростта, после любовта“. Съкрушена, тя казва нещо, което не мога да доловя, после си тръгва.
Чакам, докато други хора - западняци, тибетци, непалци пускат даровете си и разменят по няколко думи с ринпочето. Някои, като мен, търсят духовно напътствие, други са заети с по-земни тревоги. Безопасно ли е да летя другия петък? Благоприятен ли е следващият вторник да стартирам нов бизнес? Понякога им отговаря веднага; друг път първо хвърля чифт зарове и се допитва до някакви бели свитъци. Той е гуру, терапевт и прорицател - всичко наведнъж.
Забелязвам, че даровете се предават от ръка на ръка. Ринпочето приема с благодарност, да кажем, плик от един човек и го подава на следващия. Така даровете се движат постоянно. Много находчиво. Дарителите трупат кармични плюсове и същевременно получават нещо веществено.
Редът ми наближава и се напрягам все повече. Чака ме рядката възможност да получа духовно прозрение от вероятно просветлено същество, някой толкова безстрашен, че е прогонил и Мара, демона на заблуждението, и Шер. Това е шанс да се кача на експреса към прозрението, да получа достъп до „Вътрешния клуб на вечната радост“. Страхувам се, че мога да го пропилея.
Неспокойството ми се засилва от това, че нямам усет за ринпочето. Понякога е избухлив и груб. Не толкова говори на хората, колкото им се кара. Но разкрива и по-грижовна страна; понякога звучи като еврейска майка. „Трябва да ходиш повече пеш“ - казва на един човек. „Изглеждаш изморен. Спиш ли достатъчно?“ - на друг. Проявява и скромност. „Хората вярват, че ние, ламите, притежаваме някаква енергия или сила, или специална вибрация, но повярвайте ми, не е така. И аз се паникьосвам“ - и той показва треперещата си ръка, а хората се разхилват. Ламите не са измислени светци. Те са чудати, смешни, груби. Истински.
Най-накрая идва моят ред. Приближавам се към ринпочето. Джеймс ме представя и ламата ме поздравява, увивайки бял шал „ката“ около врата ми. Подавам му плика, който той ловко поставя върху масата, до ябълките, портокалите и бисквитите. После сипва някаква бяла пудра в дланта ми. Стоя и я гледам, без да знам какво да правя. Джеймс ме сръчква и прошепва: „Трябва да я изядеш“. Изяждам я. Няма никакъв вкус. (По-късно Джеймс ще ми обясни, че това е дутси, „скъпоценно хапче“, и се предполага, че дарява с дълголетие.)
Джеймс обяснява на ринпочето, че пътувам по света „на пазар за Бог“, фраза, с която често описвам търсенето си. Ринпочето ми хвърля остър поглед. Инстинктивно отстъпвам половин крачка.