- Какво е това? „На пазар за Бог“? - изражението му е като на някой, който току-що е изял нещо ужасно горчиво и не може да реши дали да го глътне, или да го изплюе.
- Ами, ринпоче - мъча се опазя достойнството си. - „На пазар“ е само метафора. Аз търся, диря Бог.
Ринпочето все още изглежда недоволен, а откъм стаята дочувам сподавен смях.
- Малко е ограничено, не мислиш ли?
- О не, ринпоче, аз търся Бог навсякъде. По целия свят.
Тогава ми просветва. Той няма нищо против частта с пазаруването, а тази с Бог. Ето това намира за „малко ограничено“. Смаян съм. Кой друг освен тибетски лама може да нарече Бог малко ограничен?
Тибетските будисти всъщност вярват в богове, просто не ги тачат много. Техните са второразредни богове. Макар да притежават някои суперсили и да живеят много по-дълго от нас, хората, те също се подчиняват на самсара, неспирния цикъл на прераждане и смърт. По-добре е да си просветлен човек, отколкото несъвършен бог. Към просветления човек, казал Буда, „дори боговете изпитват завист“. Такова схващане че човек стои по-горе от боговете - е противоестествено, привидно богохулно; но ми е интересно.
Имам време за един въпрос. Изтърсвам нещо за съмненията си. След като има толкова много религии, как да разбера дали будизмът е моята?
- Трябва да правиш три неща - казва ринпочето. - Да изследваш, да размишляваш, да медитираш.
И толкоз. Времето ми изтече. Напъждат ме към една възглавница и масичка чоксе, където ми сервират чай, докато ринпочето се заема с другите си гости. „Успя да запазиш достойнството си“ - прошепва ми някой. Не съм сигурен. Срещата с някой почитан лама е, като да правиш секс с жена, за която дълго време само си си фантазирал. Тя носи тръпка, чувството „не мога да повярвам, че наистина се случва“, обострянето на сетивата, непохватните движения в началото, желанието да удължиш мига и - неизбежно - разочарованието. Докато се отлепям от пода и от стаята на ламата, си мисля: „Това ли беше всичко? Къде е внезапното прозрение? Къде е моят „Вътрешен клуб на вечната радост“?“.
Оказва се обаче, че ринпочето още не е приключил с мен. Може би доловил разочарованието ми, той ме кани на редовната си сказка по-късно през деня, намеквайки, че тогава ще отговори на въпросите ми по-обстойно.
Преместваме се в голяма зала, окъпана в раннотибетски разкош. Присъстват около стотина души, повечето от тях дългогодишни ученици, както и неколцина раздърпани туристи, на които им е за първи път. Избирам си място - тоест възглавница - до Джеймс и се заслушвам.
- Ние не изповядваме будизма като нормална религия - казва ринпочето през високоговорител. Умът ми блуждае. Хващам само фрагменти. - Умът ни е като перце, носено от вятъра. - Перце, ами. - Трябва да се откажем от схващанията, но отказът от схващания сам по себе си е схващане.
Пренасям тежестта, но не мога да се наместя удобно. Чудя се защо трябва да седим на пода. Защо не може да попиваме тази древна мъдрост в нещо по-удобно? Оглеждам Джеймс. Изпънат е като струна, заел безупречен „лотос“, явно захласнат и попиващ всяка дума от мъдростта на ринпочето през перфектните си будистки пори.
Следващите думи на ламата обаче грабват вниманието ми.
Той казва - и кълна се, гледа право към мен, - че нищо не е истинско. - Всичко, което преживявате, е заблуждение. Всички сетивни впечатления от неща, за които сме си мислили или които сме преживели, те изглеждат истински, но в действителност ги няма. Точно както когато сме под въздействие на наркотик или виждаме неща насън. Толкова истински и невеществени, колкото сънищата. Целият ви живот е просто сън! Какво ще кажете за това?
Знам, че това би трябвало да разшири съзнанието ми, да ми даде по-мащабна перспектива, но вместо това само ме плаши. Умът ми с бясна скорост се връща към събитията от април 1994-та. Тогава живеех в Индия и готвех статия за една летяща очна клиника. Там лекарите летят до развиващи се страни като Индия и правят операции в очукан самолет. Беше от ония истории, които в новинарския бранш наричаме „радост за душата“. Но моята душа не се радваше. Нещо не беше наред.
Не можех да спя, а лявата страна на лицето ми беше безчувствена или само си го въобразявах, не знам. Не знаех нищо.
Земята под краката ми се плъзгаше, топеше се. Това е то, помислих си, най-накрая полудявам. Заложено ми е генетично. Всяко семейство си има по няколко хлопащи дъски; моето има цяла дъскорезница. Всичко това се въртеше из ума ми като канзаско торнадо, когато се качвах в едно споделено такси. Спътничката ми беше индийка, която веднага усети, че нещо с американеца до нея не е наред. Лесно е да споделяш с непознати, и аз реших да се възползвам. Разказах й за безсънието си, за топящата се земя, за това, как нищо не изглежда истинско.