- Може би сънувате наяве - каза тя делово.
- Сън наяве? Какво е това?
- Това е, когато си мислите, че сте буден, но не сте. Сънувате. Всъщност може би сънувате и в този момент.
Е, това беше. Чашата преля. Отвсякъде. Наистина не знаех буден ли съм, или сънувам. Може би сънувах, че съм буден, или пък бях буден, но си мислех, че сънувам. Не можех да си поема дъх, изведнъж дланите и стъпалата ми изтръпнаха. Не усещах нищо. Изтръпването пропълзя нагоре към предмишниците и краката ми, а после не можех да се движа. Бях парализиран. Индийката ме заведе до хотела ми, където офталмолозите от летящата клиника ме занесоха до стаята ми и ми биха някаква инжекция. Спах два дена. Когато най-сетне се събудих, лекарите ме попитаха какви лекарства взимам. Само хапчетата против малария. Това било. Получил съм психотична реакция към тях. Значи все пак не съм сънувал. Бях истински. Но идва сега този ринпоче и ми заявява, че не съм и че целият ми живот е сън.
След лекцията съм дезориентиран. Имам нужда да стъпя на здрава позната земя, така че отивам до хотел „Хаят“, нелепо изникнал в Буданат. Разположен е зад нещо като крепостна стена, загатваща за земните блаженства вътре. Да, точно това ми трябва, познатата изкуственост на петзвездния хотел. Почуквам по металната порта и пазачът, след като се уверява, че съм достатъчно бял, ме пуска. Отивам във фитнеса, тичам ли, тичам на пътеката, все едно ме преследват гладни духове, с надеждата че главата ми ще се проясни от цялата тази нереалност и преходност. Хубаво ми е да се потя, да бъда, както би казал Уейн, в тялото си.
После си седя в сауната и там ме заговаря някакъв тибетец. Обяснявам, че търся - не Бог, не повтарям тази грешка пак - а Великото нещо, Безкрайното все-тая-к‘во, невнятното. Сонам - така се казва - не изглежда изненадан. Мога да си представя, че доста търсачи на духовното посещават сауната на Хаят за почивка от цялото мъчително повдигане на карми.
Питам Сонам дали медитира. Не, казва, твърде бил зает. Ламите медитират, но те нямат семейства или бизнес, за които да се грижат. Обикалял обаче ступата всяка сутрин. Хубаво упражнение, казва той, като потупва съвсем веществения си тумбак и се усмихва, сякаш за да каже: „Чака ме още работа“.
На следващата сутрин, има си хас, виждам Сонам при ступата. Носи черен анцуг и ми се усмихва, докато, кажи-речи, прелетява покрай мен. Аз съм единственият западняк наоколо и това ми харесва. Започвам да разпознавам хората, като например онзи, дето поклаща кандилница с благовоние, младата жена с маркови маратонки, възрастната дама, чиито роднини й помагат да обикаля ступата, мъжа, който храни гълъбите, лелята, продаваща гирлянди от невен, онзи монах с изумителни очи. Никога не съм виждал такива очи. Дълбоки кафяви басейни спокойствие. Чудя се какво ли знае. На третата обиколка осъзнавам, че умът ми постоянно съди. Нищо не е неутрално. Не съм предполагал, че имам толкова много мнения. Имам мнение за всичко - от етиопската кухня (препалено скашкана) до постмодернизма (и той така). Имам мнения за мненията си. А и за тях имам мнение.
На петата обиколка се опитвам да си представя, досущ будист, че всеки човек тук е бил моя майка в предишен живот. С някои се получава лесно, например с милата стара дама, която мъкне огромно молитвено кречетало. С други, като онзи тип, който за малко не ме прегазва с мотора си, ще трябва още да работим. Това е смисълът. Всички някога са ти били майка. Ако повярваме, ако наистина повярваме в това, отношенията ни с другите хора напълно се променят. Може и да избухваме, и да се вбесяваме, както с истинската ни майка, но ще подхождаме към тези ситуации от перспективата на любовта. Ще откриваме как да се справяме с нещата, и то по възможно найсъстрадателния начин.
Тук съм пълнокръвен участник, но част от мен още се чувства като мошеник, като позьор. Започвам да мисля за себе си, както имам навик, в трето лице. „Ерик обикаля около голяма бяла постройка, Ерик е в процес на духовно преживяване. Ерик е...“ Това не е хубаво. Знам какво би казал Уейн: че трябва да изляза от мислите си и да се върна в тялото си. Правя го и установявам, че е гладно - тялото. Отбивам се в кафене „Събота“ и сядам на обичайното място.
Днес чета „Пътят на Бодхисатва“. Писал го е Шантидева, индийски учен от осми век, и се счита за най-авторитетното въведение в будизма махаяна, народняшка будистка секта, към която се числят тибетската и дзеншколите. Бодхисатва е просветлено същество, или по-скоро почти просветлено същество, което доброволно се отказва от своето спасение, за да помогне на други същества. Бодхисатва е като някой на бойното поле, който има самолетен билет да се измъкне, но по необясними причини остава, за да помогне и на другите да си вземат билети.