Книгата изобилства от съвети. Практически неща като: „Срамно е да уринираш във водата или на земята, използвани от други“. Няма да споря с този. Съвети за справяне с околните: „Странете от инфантилни хора“. Проверена работа. Това, което най ми харесва обаче, е акцентът върху състраданието.
Ако аз и другите си приличаме
по това, че искаме да сме щастливи,
какво ми е специалното на мен?
Защо се стремя към щастието сам?
Хубав въпрос, мисля си, докато отпивам от хубавото си кафе. Ако изпитваме състрадание към собствените си крайници, например като обгръщаме наранената си ръка, тогава защо „не възприемаме въплътените създания като крайници на живота“? Разсъждавам над това, когато вниманието ми е привлечено от едно въплътено създание, млада американка. Привлича го, защото крещи, какво ти, КРЕЩИ на лаптопа си. Чудя се защо ли може да е ядосана на лаптопа си, когато осъзнавам, че всъщност е ядосана на Скайп събеседника си. Предполагам, че е от карма зайците, съдейки по начина, по който се опитва - и жалко се проваля - да овладее гнева си. Крещи на бедничкото си гадже. Вероятно той се е върнал в Щатите и е извършил очевидно непростимия грях да не й се обади за рождения ден, не че тя е очаквала да й се обади, така де, но би било хубаво, от уважение, да го направи... и тъй нататък, и тъй нататък. Не това е имал предвид Буда под „правдиви думи“, едно от Петте предписания41. Тия думи са грешни, много грешни, а по-лошото е, че пречат на моето преживяване.
Готов съм да я смъмря, да й дръпна едно конско за държанието на обществени места, но чувам глас в главата си. Гласът, с леко носов акцент от Статън Айлънд, ми казва да съм в тялото, да не съдя, да отделя усещането от преживяването. Вслушвам се в гласа. Дишам. Все още чувам пасивноагресивната тирада на жената - и още ме дразни - но по-малко от преди. Като белия шум по радиото. Май все пак имам някакъв напредък.
Решавам да се отбия до апартамента на Джеймс и да споделя малкото си постижение. Сварвам го на колене на пода във всекидневната, с пет-шест часовника, пръснати пред него.
- Да не би да си решил да ставаш часовникар? - отбелязвам остроумно.
Не, оказва се, че е обещал на няколко души в селото часовници от САЩ, но е забравил да им купи последния път, като бил там, така че ги купува тук, в Катманду. Малка благородна лъжа - на теория в нарушение с „правдивите думи“, но като цяло незначителна, просто духовно кривване.
Така нареченото „село“ е махала на просяци, преселници от Индия. Джеймс обяснява как се е въвлякъл, как им е станал бизнес консултант и благодетел. Преди няколко години той преживял „криза Ваджраяна“, където Ваджраяна е будистка секта, отдаваща голямо значение на състраданието. Неговите будистки учители обаче, когато трябвало да дадат за пример такъв състрадателен човек, неизменно споменавали Майка Тереза. Къде била будистката Майка Тереза? – чудел се Джеймс.
И така, Джеймс решил да се превърне в такава, въпреки че той едва ли би се изразил по този начин. Виждал просяците, които се мотаят около ступата, парцаливи момченца и момиченца, колкото мръсни, толкова и хитри. Мамели по всякакъв начин, като любима им била шашмата с млякото. Младо момиче държи дете (не нейно, на роднина) и умолява минаващите туристи да й купят мляко. Не иска пари, само мляко за бебето. Туристът купува млякото - на доста завишена цена, после просякинята отива и го връща на млекаря, който също участва в измамата. Сладурско.
Една просякиня, слънчице на име Бимла, заговорила Джеймс и скоро завързали приятелство. „Ще дойдеш на село да пием чай“ - казала Бимла. Това не било въпрос. Бимла никога не задавала въпроси. И така Джеймс отишъл. Бил зашеметен от „хаотичната радост“ на селото. Най-напред селяните се отнасяли с Джеймс като с всички чужденци - сякаш е банкомат. Натисни верните бутони и паричките ще потекат. Скоро обаче осъзнали, че Джеймс не плюел пари, колкото и да натискали бутоните. Джеймс искал да им помогне да променят живота си по-фундаментално. В селото нямало здравна грижа. Той бил държал една година подготвителни курсове за медицина в университета „Дюк“, което като че му давало право да си играе на чичо доктор в селото. „Обезболяващите и силата на внушението ще излекуват всичко“ - казва ми той, преувеличавайки само малко. Та става той селският лекар и един ден забелязва, че жените правят красиви юргани. Завиват се с тях нощем, загръщат и децата си. Джеймс, капиталист без почивка, надушва златна възможност. Хрумва му, че туристите биха платили доста за тия юргани, а с парите децата може да се пратят на училище. Оказва се прав. Юрганеният бизнес просперира и сега няколко десетки деца вече ходят на училище.