- Джеймс, вземи ме с теб до селото - казвам. - Искам да дойда.
Защо? Не съм сигурен. Може би пак от воайорство. Може би искам да видя бедните хора, за да спра да се самосъжалявам. Не, не е това. Искам да зърна истински жест на състрадание. Джеймс се съгласява. Следвам го, докато пресичаме ужасно натоварена улица и поемаме надолу към селото. Оказва се, че „селото“ всъщност е гето. „Къщите" са шатри, при това не особено здрави: тънки мушами, опънати между два бамбукови кола. Улични помияри с открити рани тичат наоколо. Джеймс, върховният чистофайник, имал страх от изпражнения, истинска фобия, която трябвало да преодолее, за да помага в селото. Няма течаща вода или вътрешна канализация, но затова пък имат телевизия и мобилни телефони. Гето от XXI век.
Джеймс ми показва колибата си. Просяците му я построили, украсили я с рекламни снимки на бели мацки и туристически яхти, та да се почувства у дома си. Джеймс се пльосва на леглото, някаква болнична кушетка. Слънцето пече от всички страни. Бимла влиза в колибата. Не е добре. Камъни в бъбреците. Джеймс взима чантата си и вади бутилка, увещавайки я да си вземе лекарството.
Впечатлен съм от вроденото съчувствие на Джеймс. Не парадира с това, просто помага. Би ли извършил всички тези добри дела без будизма? Сигурно да, но нали не е. Състраданието се поражда спонтанно от мъдростта, учел Буда. Когато те боли коляното, ръката ти автоматично посяга към него, защото тялото е едно. Аналогично, вярват будистите, когато осъзнаеш, че всички ние сме едно тяло, ще помагаш инстинктивно, без дори да го считаш за помощ. Джеймс обяснява: „Усещам онова „леле!“, наистина искам да помогна на тия хорица да се успокоят, да го подкарат по-яваш и да спрат да пердашат децата си. Наистина искам да са щастливи. Не е, защото са ми казали, че така трябва. То е естествено следствие от това, да си будист. Част от пътя е“. Будистите вярват, че състраданието не е някаква лигава емоция, а по-скоро умение - като свиренето на пиано или плетенето на една кука. Да обичаш без мъдрост, е неефективно и до известна степен егоцентрично. Затова ринпочето порица датчанката, която каза, че светът се нуждае от повече любов. Любов, да, но първо мъдрост.
Същата вечер се срещам в „Аромати“ с Матео, американски будист. Ако Джеймс е будистът интелектуалец, а Уейн е будистът сфинкс, Матео е будистът екшън герой. Той е Джеймс Бонд на тибетския будизъм, разсича егото си, фрасва илюзията с чело и - бам! - поразява с карате удар отрицателната карма. Животът му е като шпионски трилър, макар и благ по будистки. Матео крие флашки в бельото си и спи с китайски полицайки, наслаждавайки се на преживяването - естествено, без да се привързва, - но и събира ценни късчета информация за отношението на Китай към тибетските затворници. Ето го как медитира. Ето го как обядва с Ричард Гиър. Няма съмнение: Матео е готин будист.
На срещата ни носи курта - индийска свободна и удобна риза, и много мали - тибетски броеници. Разказвам му за уроците по медитация с Уейн и за разочароващата ми среща с ринпочето.
Казва ми, че се престаравам:
- Просветлението е близо като лицето ти.
- Какво точно значи това?
- Погледни си лицето сега, в този момент.
Седя и тъпо зяпам Матео.
- Малко е трудно, нали? - Гуруто насочва огледало към ума ти. По същия начин, когато гуруто направи нещо, Матео щраква с пръсти - той ни го преподава, за да видим кои сме наистина. В крайна сметка имаш само едно за правене: да се вгледаш в ума си.
Но всички ритуали и суеверия на тибетския будизъм - натрапчивото предсказателство например - ме смущават.
- Отблъскват ме - казвам.
- Няма нищо - отговаря Матео. - Едрите дебели жени ме отблъскват. Други пък ги възбуждат.
Кимам, несигурен накъде бие. Решавам да сменя темата, и го питам за преходното. Боря се с едно будистко схващане – че нищо, абсолютно нищо не остава същото от един момент до следващия. Не е ли депресиращо?
- Не. Кара ме да се чувствам по-жив, по-осъзнат колко е крехко всичко. Преходността не е нещо лошо. Тя си е в реда на нещата. Истинска е. Можеш да я вкусиш и пипнеш във всичко, с което се сблъскваш. Колко по-истинска може да бъде?
- Добре, така да бъде. Ами празнотата? Откровено казано, до гуша ми дойде от будистката празнота. Толкова е негативна, направо кошмар.
- Не, не е - казва Матео. Четял съм бил „лоши преводи“, все едно лошите преводи са някаква гадинка, плъзнала наоколо.