- Запомни, ти си се поотдръпнал от света. Уседнал си.
- Така ли?
- Да, така че най-основното движение е просто да си тук.
- Да съм тук и сега - повтарям като рефлекс рефрена от 60-те.
- Да, тук и сега, но по определен начин.
Разбира се. Това последното е ключово. Не се запомня толкова, колкото „Бъди тук и сега“ и не се побира на автомобилна лепенка, но разликата е огромна. Всички тия приказки да живееш за мига, звучат хубаво, но какво точно означават? По презумпция ние винаги сме в настоящия момент; единствено така можем да възприемаме времето. Даже и да сме умислени за миналото или да се тревожим за бъдещето, правим го сега.
И тук. Ключовата разлика, която явно прави Уейн, е как сме тук и сега. Изцяло или отчасти? Със или без осъзнаване?
- Придаваш на тялото прекомерна тежест - казва Уейн. Ти си тялото. Постави ума в тялото.
- Аха, а тялото наблюдава - имам усещането, че най-накрая почвам да разбирам.
- Не, не „наблюдава“. Ти преживяваш. Има разлика. Ако наблюдаваш, си зрител от скамейката. Ако преживяваш, си този, който вкарва коша.
Изкушавам се да призная на Уейн, че никога не ме е бивало в баскетбола, но той вероятно би възразил, че съм пленник на историята си, така че си затрайвам и вместо това го питам за крайната цел, за постигането на нирвана.
- Започваш да използваш език - отговаря Уейн, сякаш това е някакво престъпление. - Трябва да си наясно какво казваш. Постигане. Нирвана.
В този момент съм готов да хвана Уейн за гушата или може би да го взема и да го блъсна в собственото му преживяване. При него всичко е условно. Нищо просто не е. Ако кажа: „Днес определено е студено“, той сигурно би отговорил: „Да, може би изживяваш студ“. Ако кажа: „Помощ! Дрехите ми горят!“, вероятно би отбелязал с дразнещо премерен тон: „Служиш си с думи. Дрехи. Огън. Думите имат значения. Трябва да изследваш тези значения, да ги проучиш“.
Веднъж го попитах какво има против думите. Нищо, натърти той, но „думите ни пришпорват“. В известен смисъл е прав. Думите могат да ни тласнат към чувства и усещания, които още не сме преживявали наистина. Но думите могат и да ни изстрелят. Понякога не разпознаваме истините, докато не ги изречем на глас.
Така че аз упорствам, този път ползвайки други думи:
- Къде се вписва просветлението в цялата работа?
- Стига да искаш, можеш да постигнеш просветление веднага.
- Би било чудесно, ако може преди 5 часа.
- Че как. Преди 5 часа без никакъв проблем. Но първо трябва да скочиш от покрива.
Това е последният път, когато споменавам просветление пред Уейн.
Седим и медитираме един до друг, но днес ми е особено трудно. Дебелото ми черво се върти на 180 градуса, а комарите хапят настървено. Казвам това на Уейн, като се надявам на съчувствие. Какъв съм глупак.
- Поздравления. Това е основно будистко учение. Ти страдаш.
- Да! Страдам.
- Защото притежаваш тяло.
- Значи казваш, че това е хубаво - ухапванията от комари и болката в корема?
- Не, каня те да преживяваш, не да наблюдаваш.
- Ами аз преживявам. Там е проблемът. Изпитвам ужасен дискомфорт.
- Няма нищо. Това значи, че си жив. Ако не страдаше, нямаше да забележиш.
И тогава, внезапно и необяснимо, проумявам. Мислите постоянно посредничат на преживяванията ни. Не го съзнаваме, защото се случва почти едновременно. Хапе ни комар, сърби ни, страдаме. Възприемаме го като непрекъсната верига от причина и следствие, но не е така. В един момент - наномомент, но все пак момент - имаме избор дали да възприемем усещането по кожата си като дискомфорт или като нещо друго - а най-добре като нищо. Това явление важи не само за сравнително дребни дразнения като ухапванията от комар, но и за болките в гърба, главоболието, досадниците. Споделям прозрението си с Уейн, а той се усмихва.
- Между мислите има пауза. И тази пауза е основата на медитативното преживяване.
Първо забелязваш паузите, после ги удължаваш, което се постига, като просто ги разпознаеш.
Знам за религии, залегнали върху благодат, покорство или учене. Будизмът заляга върху паузата, мъничката едва доловима пауза между мислите ни, паузата, която, макар и обикновено да не осъзнаваме, че съществува, съдържа цялата вселена. Знаем го интуитивно. Казваме, че нещо ни кара да „направим пауза“, когато то ни спре и се замислим или започнем да го преосмисляме. Един добър художник или вътрешен дизайнер знае, че пролуките са от съществено значение. Музикантът или ораторът си служат с тишината наистина въздействащо. Именно тази пауза, разстоянието между нещата, насища самите тези неща със смисъл и красота.
Вече не искам да душа Уейн. Искам да го канонизирам. Свети Уейн. Всъщност се изкушавам да основа нова религия - уейнизъм. Всички уейнисти ще носят косите си на стегнати опашки и всяка сутрин ще пият точно по чаша и половина френско кафе. Уейнистите, с подчертано носова интонация, ще сипят едновременно дълбоки и неразгадаеми твърдения. Ще са свободомислещи тези последователи на Уейн. Ще пишат имейли само в стихотворна форма и ще се надсмиват, ако някой спомене богове, с изключение, разбира се, на Великия Уейн от Статън Айлънд, комуто ще се кланят три пъти на ден - четири във вторник, уейнисткия Шабат. На път съм да доверя всичко това на Уейн, но подозирам, че той не би одобрил уейнизма. Което, естествено, само усилва чара на идеята. Няма по-неустоим гуру от този, който отрича, че е гуру.